В тази публикация "вадя от чекмеджето" описанието на последния ми рожден ден, описан на хартия.
8:37 часа: Днес е рожденият ми ден. За момента всичко върви по план:
- Времето е такова, каквото си го пожелах.
- Успях да се наспя, даже станах по-рано от предвиденото.
За в планината ще ми трябват допълнителни калории, затова отивам до магазина, приготвям раницата и... тръгвам да посрещна съдбата си.
10:00 часа: За момента всичко е наред. Скоро тръгвам. Моментът на истината наближава.
10:30 часа: Пълен с енергия поемам на път.
11:26 часа: От нас до Княжево стигнах за около 45 минути (като се включва и разговорът с Дияна Ценова). Поизпотих се, докато стигна, но не бе трудно. Малко почивка и поемам към крайната цел - Златните мостове.
12:12 часа: Около 37 минути след началото на това приключение вече стигнах първото място за почивка - Белята вода. Пътят ще бъде много приятен за спускане. Е, и за изкачване не е толкова гаден :) Хапвам, наливам си и двете шишета с вода и продължавам. Крайната дестинация ме зове. Няма много хора и това е добре - няма да има кой да ми се пречка надолу.
13:34 часа: Есента не е настъпила, но се задава. За час и 45 минути някъде успях да преодолея предизвикателството и вече съм на Златните мостове. Пътят е сравнително приятен, но са направили кофти канавки.
13:40 часа: Първата стъпка за постигането на мечтите вече е направена. Качих се на Златните с колело. Сега следва спускането, което посвещавам на татко Слави
Старче, липсваш ми, а дори нямаш представа колко... Искам един ден като погледнеш надолу към мен да кажеш: "Това е моето момче! Горд съм, че ми е син."14:45 часа: Мечтата се превръща в реалност след:
3...
2...
1...
ЕКШЪН
СПУСКАНЕ
21:00 В Mr. Pizza съм, сам с въображаемите ми приятели. Поне те са до мен! Обстановката беше спокойна. Музиката не си спомням каква точно беше, защото не стигаше до съзнанието ми. Аз бях едновременно щастлив и нещастен. Щастието ми се дължеше на това, че направих нещо, което се канех от безкрайно дълго време да направя. Тъгата... просто вече слънцето се беше скрило и "истинските хора" са като сенките - с теб са, докато има слънце, а после изчезват. Денят показа, че мога да разчитам на себе си и също, че мога сам да върша неща, които ме правят щастлив.
Спускането не протече гладко. Естествено шибаните вадички ме преебаха. На един завой излетях и отнесох едно не много дебело дърво - дънер, което беше метнато отстрани на склона, успоредно на пътеката. Стъблото, където бе отрязано горските го бяха оставили да сочи нагоре - посоката, от която долетях аз. Рамото ми се заби в отрязаната част, раницата ми се скъса. От накладките на спирачките почти нищо не беше останало. Най-много ме е яд за раницата - обичах тази раница. С нея бях преживял доста. Всъщност, тя беше на гърба ми и при предишното спускане от Витоша.
21:56 часа: Не понякога, а обикновено да останеш сам е най-доброто решение. Слязох за около 40 минути с падането. Падането... то бе просто епично.
Няма коментари:
Публикуване на коментар