Translate

понеделник, 16 декември 2013 г.

Между тъгата и усмивките.

Играта започна, когато ме попита директно "Сваляш ли ме?" Работата е там, че не те  свалям, но определено представляваш някакъв интерес за мен. Предпочитам да го нарека закачане, но е по-скоро ухажване. Сваляне звучи някак грубо, изпълнено с желание за задоволяване на първичните нужди, като използване на (евтини) трикове, за да вкараш някого в леглото. Миии, не нямам такива намерения, (и сега идва изтърканото) не съм такъв човек. И да, аз съм различен, но това не значи, че съм специален. Просто различен със своите безкрайно много недостатъци, които съм убеден, че са повече отколкото имат "нормалните хора". Но работата е там, че сексът за мен е нещо, животинско, първично, лишено от разум (само по себе си) действие. Не, не отричам секса, точно обратното, но считам, че трябва да се случва с чувства и да не е просто секс, а любов.
И така. Хайде да играем на една игра, в която ти си тъжна, а аз искам да си крада усмивки, да те карам да се чувстваш красива, защото наистина си. След това, ще започна да те ухажвам, да си крада повече усмивки. Някой ден ще те попитам за телефонния ти номер. Възможно е да отбиеш въпроса. Ще уважа решението ти и ще продължавам да се опитвам да си крада усмивки. Понякога може да си в много лошо настроение и да се държиш лошо с мен без конкретна причина, просто защото си тъжна и денят ти е бил лош. Тогава ще бъда затруднен с тежката задача да те накарам да се усмихнеш. Възможно е да ме отсвириш, но това съвсем няма да ме откаже. Ще се дръпна за няколко дни, докато ти мине и след това ще пристъпя към нов поход за освобождаване на усмивката ти от оковите на тъгата. Незнайно как успявам да получа телефонния ти номер. Тогава на случаен принцип започвам да ти пращам закачливи съобщения, старая се да не прекалявам, за да не ти нарушавам личното пространство. Тъй като ме води желанието да те накарам да се усмихваш проявявам от време на време несъобразителност като съобщенията понякога са в доста неподходящо време и ти се иска да ме ликвидираш, защото съм нарушил най-хубавите последни 30 минути, преди ставането, или пък тъкмо си заспала и съм те събудил. Без значение какво е съдържанието, самият факт, че си го получила в неподходящо време ми трупа актив от черни точки. Когато съм си откраднал достатъчно усмивки те каня на среща, просто да се видим. Да, но както се очаква не се съгласяваш веднага. След време успявам да спечеля "шестицата от тотото" и излизаме. На срещата се опитвам да се държа добре, но някак не ми се получава. След срещата няма втора, ти не искаш. Защо? Някъде съм се издънил и нещо не съм направил добре. Аз се дръпвам рязко, съобщенията спират, закачките в чата също. Спираме да си пишем. Започвам да ти липсвам, но не аз конкретно, а начина по който се държах. Започва да ти липсва вниманието, което ти обръщах. Но тъй като сбърках някъде на срещата не искаш повече вниманието от мен. Тъй като няма друг, който да привлича вниманието ти, както аз ставаш тъжна и се връщаш състоянието, в което си била, преди да започна да те ухажвам. А аз отивам в графата "поредният глупак, който се опита да прави секс с теб".

четвъртък, 12 декември 2013 г.

На М

Приятелко, иска ми се да бъда онзи непознат, когото виждаш сутрин като тръгваш за работа и пътуваш с него в метрото. Когато погледите ви се засекат махате си за здрасти и разменяте по една усмивка и всеки потъва в собствената си реалност, със собствените си проблеми. Ти отиваш на работа, разправяш се с шеф и колеги идиоти. Не ми обръщаш внимание като цяло, до момента, в който една вечер не решиш да нарушиш скучното си ежедневие и не отидеш на бар. Пиеш там цяла вечер до късна нощ. Странно ти е, че днес всичко е различно. Всъщност цялата седмица е различна - аз не съм се появявал никъде. Не, не ти липсвам, просто ти е просветнало тази нощ, че нямаш спомени за мен от последната седмица. Пиеш в бара, питие след питие, опитваш се да анализираш седмицата. Алкохолът в кръвта ти не ти позволява да мислиш, затова се отказваш и просто продължаваш да се наливаш. Поглеждаш си часовника и осъзнаваш, че искаш да се прибереш. Обличаш си палтото и излизаш от бара и се запътваш към вкъщи, но преди това се опитваш да си потърсиш такси. За да стигнеш до такситата минаваш през парка за по-пряко.
Тогава се случва непредвиденото - наобикалят те двама с качулки. Виждат те, че си прекалила с алкохола и ти искат чантичката, ти правиш жалки опити да се защитиш. Сграбчват я, а ти си я стиснала здраво с две ръце. Единия от двамата я изтръгва от ръцете ти и те бута. Толкова си пияна, че залиташ и падаш на земята. Започваш да пищиш, надявайки се някой да чуе писъците ти и да ти се притече на помощ. Писъците раздразват нападателите и решават да те изнасилят.
В този момент аз просто нямах какво да правя и реших да изляза да разходя кучето си. Аз нищо не чух, но Арес първоначално наостри уши. След това застина. Погледна ме. Излая, но аз не реагирах, даже малко му се издразних и го подканих да продължим с разходката. Той продължи, но остана нащрек. Вървеше много концентрирано. Не минахме много, когато той отново застина, наостри уши. Този път, вместо да лае ме ръфна по крачола и се опита да ме заведе до епицентъра на събитията. Аз му се скарах, но той продължи да ме дърпа. Когато освободих крачола си той седна и излая.
- Добре, води - казах отегчено. Арес само това чакаше и се втурна, накъдето не спираше да гледа. Махнах си слушалките и го чух и аз - женски писъци, викащи за помощ. Тогава двамата вече препускахме към писъците. Вече почти стигнахме и аз дадох команда "дръж" Арес само това чакаше и повали единия от качулатите. Другия не можеше да повярва, че аз съм се появил от нищото, извади нож и се опита да ме наръга, аз се дръпнах, точно преди да го забие между ребрата ми, но не успях да избегна удара с другата му ръка и ме нацели точно по скулата и носа. Когато Арес се увери, че първия няма да стане го пусна и ми се притече на помощ. Достатъчно беше, че успя да го разсее, а аз през това време си извадих бокса от джоба и му забих един в мутрата. Явно не беше от държеливите, защото се свлече като чувал с цимент на земята и повече не стана.
Когато се уверих, че нападателите няма да нападнат отново се приближих към теб, за да проверя как си и се опитах да те успокоя. Само ти бяха разкъсали ризата и леко смъкнали панталоните. Физически изглеждаше добре (до колкото можеше да се каже, предвид състоянието ти). Помогнах ти да се изправиш. Заведох те до такситата, тъкмо те качвах в едно и ти простена:
- Това си ти! Къде беше цяла седмица?
- Съжалявам, госпожице, сигурно ме бъркате с някой друг - отвърнах възможно най-делово, затворих вратата тропнах по тавана на таксито, за да тръгне. Докато отминаваше с таксито ме гледаше с тъжен благодарствен поглед. С Арес изпратихме таксито с поглед и продължихме с разходката и се прибрахме накрая.
В понеделник сутринта, докато чакаше метрото за работа си мислеше за онази нощ. Спомняше си смътно какво се случи. Но беше почти сигурна, че и аз имам някакво участие. Влакът дойде, ти се качи, но се огледа, търсеше ме, надяваше се да се появя. Аз се шмугнах във вагона, точно преди да се затворят вратите. Аз влязох и потънах в реалността на телефона ми. Знаех, че си там и че се взираш в мен. Реших да не те мъча и погледнах към теб. Долових облекчението, което изпита при срещата на погледите ми. Аз само се усмихнах, махнах леко с ръка и забих поглед отново в телефона. Нямаше как да не забележиш бушона на окото. До края на седмицата продължих да се движа с твоя график сутрин. След това станах непостоянен. Случваше се да ме видиш 4 дни в седмицата, понякога нито веднъж, понякога през ден се появявах. Това те тревожеше малко, но нищо не можеше да направиш, а и защо ти трябваше.
Всичко стана някак несигурно около теб. Навсякъде търсеше очите и усмивката ми.
Като човек без особено конкретна работа обичах да се шляя навън и точно, когато пресичах едно кръстовище се оказа на отсрещния тротоар. Светна зелено за пешеходците, и двамата тръгнахме ти не ме забеляза, но аз те наблюдавах съсредоточено, усещах, че нещо ще стане, и то взе че стана. Само на няколко крачки от мен започна да се олюляваш и и припадна. Втурнах се да те хвана, но беше твърде късно. Вече беше на земята. За секунди се паникьосах, но се съвзех набързо, когато клаксоните на колите започнаха да свирят. Запречваше движението. Събра се тълпа, но никой нищо не направи. Е, трябваше отново да бъдеш спасена, от мен... Вдигнах те на ръце и те занесох до близката пейка. Чувствах се като герой тогава. "Извикайте линейка!" креснах аз, докато проверявах пулса и дишането ти. Всичко изглеждаше нормално, с изключение на това, че беше в безсъзнание. Едва сега разбрах колко крехка може да бъде една млада дама. Линейката дойде след около 15 минути качиха те на носилка, натовариха те в линейката и със воя на сирената изчезнахте в неизвестна посока. Отне ми 2 дни, докато разбера къде са те закарали. Реших да мина да те видя. Когато влязох ти спеше, но сестрите ми разрешиха да остана, докато се събудиш. Беше същински ангел, който е без крила и загубил силите си.
- Здравей, красавице!
- Здравей! Какво правиш тук -ме попита изненадана.
- Бях точно срещу теб, когато припадна, но не успях да те хвана и си удари главата.
- Лекарите казаха, че според тълпата си ме вдигнал и си ме занесъл на пейка, иначе колите са щели да ме прегазят.
- Не се притеснявай. Трябва да си почиваш. Просто дойдох да се уверя, че си добре.
- Имам чувството, че не ти е за първи път.
- Кое - попитах разсеяно.
- Да ме спасяваш.
- Не се притеснявай, всичко е наред. Сега трябва да си почиваш. Вземи си малко почивка и ще се видим в сряда сутринта. - Усмихнах се и си понечих да си тръгвам, когато ти ме хвана за ръката.
- Остани още малко - промълви ти с тъжен глас и в този момент нахълта сестрата.
- Трябва да си почиваш - смъмри те тя.
За да не е странно и неловко, стиснах леко ръката ти, в знак на подкрепа. Спрях се за малко и те целунах по челото, след което си тръгнах.
- До сряда. И да се оправяш по-бързо.
В сряда чаках на перона на метрото. Ти се появи, както обикновено в 7:47. Приближих се към теб. Махнахме си за здрасти, усмихнахме се, а ти ме гушна като плюшено мече. Беше толкова силно, че се молех да не ми счупиш някое ребро. Бях с очила, защото криех нов бушон под тях.
- Виждам, че си по-добре - започнах аз.
- Но ти не ми изглеждаш добре. Каква е тази брада и защо си с очила, тук няма слънце? - докато ме питаше за очилата вече посегна да ги свалиш, а аз те оставих. Посрещна те едно мораво око. - Какво се е случило?
- Ами... такова, ъм... заиграх се с Арес и пропуснах вратата на кухнята. - ти прокара пръсти по лицето ми, знаеше, че лъжа, но не искаше да чуваш истината.
- Може ли някой път да излезем?
- Каниш непознат на среща? Не е особено разумно.
- Не е непознат, а моят ангел хранител. - и на лицето ти изгря такава усмивка, която съм сигурен, че беше в състояние да разтопи ледовете на полюсите.
- Мога да ти бъда най-добрия приятел, но нищо повече.
- Няма значение, за първи път някой ме кара да чувствам някаква сигурност.

неделя, 8 декември 2013 г.

The blue eyed girl

Истината, приятелю, е че усмивката й, която беше далеч от съвършена ме караше да се топя въпреки студа навън, сигурно защото притежаваше своята уникална чаровност. А устните й бяха такива, че колкото повече се съзерцавах в тях толкова повече ми се искаше просто да се наведа и да ги докосна с моите. А очите й са толкова сини и дълбоки, че се опасявах да не изтека в тях, както бях започнал да се втечнявам. А за нея като личност не мога да кажа много, просто ми се струва личност, която търи силни усещания, а дали е от типа хора готови да изгубят брега от очите си и да тръгнт да откриват света... това предстои да го разбера, или поне се надявам да го разбера.