Translate

сряда, 30 януари 2013 г.

За мотивацията и мързела и още нещо

След безкрайни спорове с майка ми и още доста познати и приятели, относно мързела ми, реших най-накрая да представя моята гледна точка за това как стоят нещата. Нямам претенции да е правилна изобщо, само в моите очи и представи.
Факт е, че не полагам големи усилия, за да работя върху себе си. Доста често се случва просто да оставям времето да си минава просто така, бистрейки дилемата "Аз ли убивам времето или то мен". Това погледнато отстрани наистина в очите на другите изглежда като мързел. Аз го определям като липса на мотивация. Може би, проблемът идва от това, че за да върша нещо, то трябва да ме прави щастлив или поне да ми носи някаква, макар и минимална, радост. И стигаме до там, че не виждам смисъла от това да развивам потенциала си и да съм на върха. Какъв е смисъла да бъда на върха, щом нямам с кого да го споделя. Искам да бъда обичан и харесван, заради това, което съм, а не заради това, как изглеждам или какво имам. Искам да бъде оценена личността ми, знанията и уменията (които за момента не са много, но вярвам, че един ден ще наваксам пропуските). Искам някой да види потенциала ми, който е съизмерим с вселената, да ми даде смисъла на това да се развивам и да достигна висините на това, с което се заема. Да извърви пътя с мен, да ми помага да се изправя, когато срещам спънки, да споделя радостта и щастието в хубавите моменти. Накрая, когато завърша пътя, към победата и я грабна, ми се иска да изрека думите: "Е, успяхме! И преди да ми кажеш, че съм постигнал всичко сам, без теб всичко това не би имало смисъл. Извървя пътя заедно с мен! Знаеш какви усилия ми е коствало постигането на всичко това! Най-лесно за някой друг би било да дойде наготово, когато съм постигнал всичко и да се интересува от физическото измерение на успехите ми."
Работата е там, че имам капацитета, възможността, силата, качествата и всичко останало, което е необходимо

вторник, 29 януари 2013 г.

Един специален ден - прелюдия!

Една записка, която открих току-що в тефтера, няколко страници преди Един специален ден :

Рожденият ми ден наближава и вместо да съм в приповдигнато настроение усещам някакво безпокойство и напрегнатост. Има толкова много неща, които искам за подарък, но тези, които биха ме направили истински щастлив не могат да се купят с пари. Към сегашният момент не се и намират хора, които да го направят. Е, един от "безплатните" подаръци възнамерявам да си го подаря сам (чието подаряване зависи на 99% от мен) - спускане с колело от Витоша. Дано да е хубаво времето.

понеделник, 28 януари 2013 г.

Хвани я и не я пускай!



- Тате, разкажи ми нещо интересно за мама.

- Когато, синко, се уговаряхме с майка ти да се видим и аз трябваше да я взимам от любимото й кафе, където се събираше с нейните приятелки, аз обичах да заставам отвън и да я наблюдавам, да наблюдавам невинните й жестове, които ми показваха една чиста, дори малко детска любов. Гледам я всеки път така се беше приготвила, че ми спираше дъха - романтични къдрици, спускащи се по лицето й и подчертани нежни женски черти. Красота! Когато нейните приятелки й говориха, тя ги гледаше празно, мислите й бяха насочени единствено към моето пристигане. Всеки път щом се чуеше врата тя се обръщаше с надежда, всеки път щом чуеше, че спира кола - тя потръпваше. Още неизминала и една минутка, си гледаше телефона, да не би пък да е пропуснала повикване, да не е забравила на режим без звук. И всеки път не беше, но тя намираше спокойствие у тези си действия. Крачетата й трепереха от вълнение. Изваждаше малкото си огледалце да види да не би да се е развалило нещо, да не се е изтрил блясъкът по нейните устни.Колко сладко нали? А в момента на пристигането ми - такова вълнение,такъв фурор от емоции и едновременно с това такова спокойствие от сигурността, която една мъжка сила дава на нежната женска душа.Така можеш да разбереш дали едно момиче е истински влюбено в теб, синко. Наблюдавай я - ако тръпне по срещите с теб, то хвани я и не я изпускай! Обичай я и така ще бъде най-красивата! ♥ : ))


Източник: Я. Богоева

събота, 26 януари 2013 г.

Един специален ден.

И така...
В тази публикация "вадя от чекмеджето" описанието на последния ми рожден ден, описан на хартия.

8:37 часа: Днес е рожденият ми ден. За момента всичко върви по план:
- Времето е такова, каквото си го пожелах.
- Успях да се наспя, даже станах по-рано от предвиденото.
За в планината ще ми трябват допълнителни калории, затова отивам до магазина, приготвям раницата и... тръгвам да посрещна съдбата си.

10:00 часа: За момента всичко е наред. Скоро тръгвам. Моментът на истината наближава.

10:30 часа: Пълен с енергия поемам на път.

11:26 часа: От нас до Княжево стигнах за около 45 минути (като се включва и разговорът с Дияна Ценова). Поизпотих се, докато стигна, но не бе трудно. Малко почивка и поемам към крайната цел - Златните мостове.

12:12 часа: Около 37 минути след началото на това приключение вече стигнах първото място за почивка - Белята вода. Пътят ще бъде много приятен за спускане. Е, и за изкачване не е толкова гаден :) Хапвам, наливам си и двете шишета с вода и продължавам. Крайната дестинация ме зове. Няма много хора и това е добре - няма да има кой да ми се пречка надолу.

13:34 часа: Есента не е настъпила, но се задава. За час и 45 минути някъде успях да преодолея предизвикателството и вече съм на Златните мостове. Пътят е сравнително приятен, но са направили кофти канавки.

13:40 часа: Първата стъпка за постигането на мечтите вече е направена. Качих се на Златните с колело. Сега следва спускането, което посвещавам на татко Слави

Старче, липсваш ми, а дори нямаш представа колко... Искам един ден като погледнеш надолу към мен да кажеш: "Това е моето момче! Горд съм, че ми е син."
14:45 часа: Мечтата се превръща в реалност след:
3...
2...
1...
ЕКШЪН
СПУСКАНЕ

21:00 В Mr. Pizza съм, сам с въображаемите ми приятели. Поне те са до мен! Обстановката беше спокойна. Музиката не си спомням каква точно беше, защото не стигаше до съзнанието ми. Аз бях едновременно щастлив и нещастен. Щастието ми се дължеше на това, че направих нещо, което се канех от безкрайно дълго време да направя. Тъгата... просто вече слънцето се беше скрило и "истинските хора" са като сенките - с теб са, докато има слънце, а после изчезват. Денят показа, че мога да разчитам на себе си и също, че мога сам да върша неща, които ме правят щастлив.
Спускането не протече гладко. Естествено шибаните вадички ме преебаха. На един завой излетях и отнесох едно не много дебело дърво - дънер, което беше метнато отстрани на склона, успоредно на пътеката. Стъблото, където бе отрязано горските го бяха оставили да сочи нагоре - посоката, от която долетях аз. Рамото ми се заби в отрязаната част, раницата ми се скъса. От накладките на спирачките почти нищо не беше останало. Най-много ме е яд за раницата - обичах тази раница. С нея бях преживял доста. Всъщност, тя беше на гърба ми и при предишното спускане от Витоша.

21:56 часа: Не понякога, а обикновено да останеш сам е най-доброто решение. Слязох за около 40 минути с падането. Падането... то бе просто епично.

Да бъдеш силен!

Да бъдеш силен е много гадна роля. Когато си силен, другите очакват да бъдеш винаги такъв. Винаги да бъдеш там, където и когато другите искат да бъдеш, да оказваш подкрепа на слабите, да помагаш на падналите да се изправят отново, да вдъхваш кураж и вяра в околните.
По подразбиране, когато си силен, от теб се очаква да бъдеш винаги упора на другите. Никой не те пита дали можеш, дали искаш, дали нямаш нужда от нещо, дали в момента не си слаб. Никой не го интересува това! Всички разчитат на теб. Когато си добродушен и силен, помагайки на другите всеки път те свикват с това и започват да си мислят, че си им длъжен, че си  задължен да им помагаш. Винаги се сещат за теб в техните трудни моменти и искат помощ. Когато ти споменеш, че имаш нужда от помощ, обикновено другите са толкова вглъбени в собствените си проблеми, че пропускливостта е избирателна и ако не е свързано с решение на техните проблеми, информацията не стига до обработване в мозъка. Когато си силен и си в момент на слабост и имаш нужда от помощ да се изправиш, другите си намират оправдания да не ти помогнат. Тогава, единственото нещо, което можеш да направиш е да останеш на земята, докато събереш достатъчно сила да се изправиш. Падаш, ставаш и продължаваш напред, защото това е да си силен. Всички очакват да се изправиш, независимо колко усилия ти коства; и не само това - правиш го сам, защото никой не ти подава ръка. Е, има и случаи, когато се появяват и стойностни хора. И така, нещата се случват, докато не си паднал за пореден път. Отново не срещаш помощ от почти никъде, тогава, защото си силен събираш сили да се изправиш, изправяш се и си тръгваш, защото си се уморил да бъдеш силен за хората, които само това очакват - да бъдеш силен, да намираш решение на проблемите им, да си им изгоден, само и единствено когато им трябваш. Не! Такива хора не ти трябват. Затова подкрепяш хората, които са се доказали, че заслужават внимание, помощ, подкрепа и всичко останало. Колкото и да ти е трудно трябва да бъдеш силен и да си тръгнеш, въпреки болката и празнината, която ще се образуват от раздялата. Но това е същността да бъдеш силен - винаги намираш сили да се изправиш и да продължиш напред, въпреки всичко и всички.

събота, 12 януари 2013 г.

Свършване на работа

Когато трябва да се свърши нещо, независещо от мен:
Първо: изчерпвам всички възможни дипломатически варианти за решаването на проблема. Ако това не помогне...
Второ: вадя тежката артилерия и го правя насилствено. Whatever it takes!

неделя, 6 януари 2013 г.

Разкъсването на връзката между майка и син

Връзката между майка ми и мен считам, че трябва да бъде разкъсана по един или друг начин, без значение как. Не е важно дали ще съм далече от нея или ще издъхна в ръцете й всичко това не е важно. Важното е да сме разделени. Много ме мъчат взаимоотношенията с нея. На моменти тя просто излиза извън кожата си за някакви дреболии. Много ме мотивира да се развивам и един прекрасен ден да си тръгна и повече да не се върна, нито ще й пиша, нито ще се виждаме, нито ще й звъня. Като ще се постарая да не успее да ме намери. Просто трябва! Тази връзка ме убива емоционално. Ще намеря начин да се издържам сам и тогава всичко ще приключи! И ще имам едно страдание по-малко...

Вниманието

Честно казано вече започна да ми писва да се боря за внимание. Приемам нещата спокойно, защото един ден вниманието, което търся от хората и не го получавам сега, те ще ме ми го връщат, искайки от мен да направя нещо за тях. Мъчи ме само мисълта как да постъпя тогава - да ги отрежа директно или да ги размотавам доволно дълго време? Аз съм от хората, които обичат да помагат, но те така си го правят...