За теб не знам, но аз започнах нещата леко, спокойно, потопих се, наслаждавах се, бях с течението. Постепенно се влюбих. Позволих си да ми се случват неща, които не си бях позволявал преди. Отдадох ти се! Бях онова безмозъчно мекотело, което се опитваше да те накара да се чувстваш добре, винаги. Онова мекотело, което се опитваше да избягва скандалите, разногласията, търканията и като цяло всичко, което би предизвикало конфликт. Не! Категорично нямам претенции, че съм съвършен, че нямам слабости, че малко или много не съм "показвал зъбки". Признавам, че аз също имам своите слабости и несигурности, които ме караха да не реагирам по най.... Най-правилният или добрият начин, не казвам, че въпросните несигурности в мен не са се отключвали просто така и сме стигали до... Караници, кавги, търкания, както искаш го наречи! Истината е, че постоянно живеех в страх от теб. Когато работеше до късно и не се виждахме, признавам липсваше ми, не спираше да ми липсваш и през деня, когато единият начин да мога да преживея моя работен ден беше да пия от сутринта, в индустриални количества концентриран алкохол. Да, губех контрол, когато те нямаше и вместо, когато да се чуем да се подкрепяме имаше разногласия. За страхът, че малко се отплеснах... Не спрях да се страхувам, че един ден теб няма да те има. Винаги стъпвах в паници. Имаше онзи навик да ми слушаш речта изключително внимателно и съсредоточено, за да съм казал някаква дума, която отключване нещо в теб, какво е това нещо не знам, но винаги гледаше да се хванеш за дума или израз и да ги извадиш извън контекста на цялостната мисъл и да ме порежеш. Да, признавам и това, че преди да дойде "окончателната раздяла" е възможно да съм направил нещо, което да те накара да се настроиш на вълна, че това е краят между теб и мен и повече няма нас. Все забравям, че и ти забравяш много, но и двамата сме стигали до извода, че си имам своите "включвания". Не правя нещата винаги по най-добрият начин, знаем го. Знае се и, че не винаги казвам правилните неща в правилния момент. Оставям малко ситуацията да премине и таймингът е отишъл в джаза... Не е лъжа, че малко или много се превърна в навик. Но този въпросен "навик" положи основите на преобразяването ми. Вече, например, се замислям какво да облека, как да го съчетая, как да се отпускам и как да гледам по-ведро на живота. Не отричам и че след като се разделихме пробвах и с други, изживяването беше мъчително! Наистина мъчително, по една или друга причина. Винаги мислех за теб, докато бях с тях. И преди съм ти признавал - с теб бях там на 100% в екшъна, докато след това.... Присъствах физически, но както дадоха дефиниция - "ти просто се дистанцира!"
Sinner - "A sin coming from ancient times going to the future, passing trough present"
Translate
понеделник, 13 февруари 2023 г.
петък, 3 ноември 2017 г.
петък, 2 декември 2016 г.
вторник, 23 февруари 2016 г.
Без теб!
И без тебе пак ще виждам
И без тебе пак ще дишам
И без тебе пак ще чувам смях
И без тебе ще живея
И без тебе ще копнея
И без тебе ще живея
И без тебе пак ще дишам
И без тебе пак ще чувам смях
И без тебе ще живея
И без тебе ще копнея
И без тебе ще живея
понеделник, 21 септември 2015 г.
Шибаният живот
Драмата го съпътстваше навсякъде и може би, всичко започваше от семейството. От детството му най-яркото чувство което се беше запазило и до днес беше несигурността, страхът от физическо насилие върху него. излишните нерви му бяха писнали. Не обичаше да изпада в конфронтации, но вътре в него всичко кипеше в тегавите ситуации. Той от малък беше с характер. Виждаше света като едно хубаво място, но една голяма част от хората го правеха ужасно място има хора, които страдат, а отвътре му идваше да помага на всички, както може. Майка му това не го приемаше и не спираше да го тъпче и мачка и да му налива от нейния акъл. Той се противеше и главата не му увираше, според нейните разбирания. Тя го тъпчеше, към всяка негова идея се отнасяше с подигравки или скандали. Това го принуди да си изгради на подсъзнателно ниво защитен механизъм, за да може да оцелее вкъщи - започна да крие, лъжата стана негова втора природа. Мразеше да лъже и да крие, защото имаше нужда от приятел, а не от враг. За жалост това беше единственият начин емоционално да му е по-леко.
И така годините минаваха, нервите се трупаха, хората влизаха и излизаха във и от живота му. Някои оставяха положителна следа, други не съвсем, а трети по-добре, че ги нямаше - поне по-малко драма трябваше да изживява. Всичко започна да се променя, когато изведнъж започна да го боли глава от време на време. Той не си обръщаше внимание на здравето, беше прекалено млад, за да се притеснява, че му има нещо. Да, обаче главоболието започна да се случва прекалено често, от веднъж за 2-3 месеца до веднъж на 2-3 дни. Постепенно започна да се чуди защо става така и започна да си мери кръвното като се случеше. По думите на майка му беше високо кръвно за млад човек като него - "140-150 не е нормално кръвно за твоите години". Той игнорираше това и не му обърна внимание.
След пореден скандал, зпочнал от това, че не пожела да положи усилия да си оправя стаята, за да може да се избърше прах на нея не й издържаха нервите и го изхвърли като мръсно коте от апартамента. Беше дни преди рождения му ден. От известно време той си беше намразил рождения ден. Ненавиждаше го, по ред причини. Нещата предимно се кореняха в семейството. Той нямаше желание да се разправя с нея и доброволно напусна апартамента. Не си взе много неща, защото не знаеше накъде да поеме и какво да прави. Започна да се разхожда и докато го правеше изведнъж главата го прониза, сякаш са забили нож в нея и му причерня.
Два дни по-късно се събуди в болница. Лекарят в този момент беше в стаята, защото беше време за сутрешната визитация. Когато го видя, че е буден показа признаци на облекчение.
- Виждам че, вече си буден - започна докторът.
- Къде съм и какво стана?
- В болница си, синко. Добрата новина е, че си още жив, а лошата е, че си получил инсулт.
- Какво? Инсулт ли? Та аз още нямам 25! Как така?
-Нямаме точно обяснение защо се е случило, но теорията ни е, че е от високото ти кръвно и се наложи да ти включим система за да го понижим. Днес показателите ти са се стабилизирали и това ще ни позволи да те оперираме още утре. Имаш ли близки, които да уведомиш какво е станало и да могат да дойдат да се погрижат за теб след операцията?
Той замълча за малко, опитваше се да се сети за някой, който да отговаря на предложенията на доктора, но не се сети. Не чувстваше никой достатъчно близък, всъщност той нямаше истински приятели. Нямаше си никой. Беше сам срещу света.
- Не, докторе, нямам никой - поклати отрицателно глава.
- Родители, роднини, приятели? Съвсем никой ли нямаш?
- Всъщност имам, но не съм проблем на никой, че някой да дойде да се грижи за мен.
Насълзиха се очите на лекаря сложи ръка на рамото му и стана. Той му хвана ръката, задържа я и попита:
- Какви са ми шансовете да прескоча трапа утре?
- Шансовете са добри. Не се притеснявай. Всичко ще мине добре за утре. Успеваемостта е над 80% за такъв тип операция. Ще те оперира най-добрият ни хирург.
Това беше лъжа. Беше много долна лъжа. Истината беше, че шансовете да преживее нощта бяха под 50%, но все пак някой трябваше да го окуражи, да му вдъхне вяра за живот, въпреки че в очите му се четеше отчаяние и че се е предал. Липсваше живецът в него, не беше трудно да се прочете в очите му, когато отговори, че няма кой да се погрижи за него.
- Благодаря, докторе! Оценявам го.
Вечерта му се обади един човек, когото можеше да нарече приятел малко трудно, но беше най-близко до него. Този човек имаше една интересна особена черта на характера си - не го интересуваше много много какво се случва с околния свят, освен, ако не го засягаше пряко него. На моменти се е проявявала в разговори - при поднасяне на някакъв проблем, предполагащ, че ще се замисли отговорът почти веднага беше "А, да се оправя/т!" (Това не е мой проблем и не ме интересува - реалното значение). А при последното им виждане може да се каже, че го беше изпитал на свой собствен гръб.
- Ало - започна болният.
- Здрасти, приятел!
- Здравей.
- Как си? Какво правиш?
- Какво да ти кажа... Бивам.... лежа в болница и се подготвям утре за операция.
- Каква операция - възклинка приятелят!?
- Ще ми отварят главата. Нищо сериозно - двам събра сили да отговори възможно най-спокойно.
- Ама как така ще ти отварят главата? Какво стана - започна да нервничи събеседникът му.
- Пукаше ми прекалено много за всичко. Ако не искаш да свършиш като мен продължавай в същия дух - нищо не е твой проблем!
Това просто му дойде в повече и гласът му се разтрепери, затвори и се срина емоционално. сълзите се стичаха от бузите му една след друга. Остана така достатъчно дълго, за да успее да намокри почти цялата възглавница. Видя пропуснатите обаждания от майка му. Не искаше повече да има нещо общо с нея. Не искаше да я чува, не искаше да я вижда. Тя беше обрекла единственият си син да се скита по улиците, заради дреболии. И все пак реши да й се обади. Набра я, сигналът свободно беше прекъснат от сигналът за гласовата й поща. Той беше прекалено съсипан от предишния разговор
- Е, кучко! Надявам се, че си доволна. Само да знаеш, не че ти пука особено, но съм с инсулт в болница. Съсоянието ми е било нестабилно, но сега съм по-добре и утре ще ме оперират. Докторът каза, че шансът да прескоча трапа е 80%, но съм сигурен, че той ме излъга и реалните шансове да оцелея през нощта са под 50%. А нещо ми подсказва, че няма да стигна до операционната. Е, кучко, сбогом! Не ме мисли, радвай се на живота си, вече ще имаш една грижа по-малко!
Това му дойде отвътре. Вече всичко в него кипеше. Вече зарида с глас. Имаше нужда да освободи напрежението, трупано вътре в него през годините. Когато носът му се запуши от цивренето той се напъна да го издуха и от носа му шурна кръв. Още един страничен ефект от високото кръвно. За да не изцапа леглото с кръв стана по-рязко отколкото трябваше за това си състоянеи, причерня му и се строполи на земята. Кръвоизливът в мозъка му се беше разширил и в мозъка му навлизаше кръв. Имаше спешна нужда от помощ. Но от никъде не се зададе такава. И той остана да лежи на пода. Нещата се случиха твърде бързо, а когато го намериха беше твърде късно за помощ. Измъчената му душа вече беше напуснала тялото му.
След пореден скандал, зпочнал от това, че не пожела да положи усилия да си оправя стаята, за да може да се избърше прах на нея не й издържаха нервите и го изхвърли като мръсно коте от апартамента. Беше дни преди рождения му ден. От известно време той си беше намразил рождения ден. Ненавиждаше го, по ред причини. Нещата предимно се кореняха в семейството. Той нямаше желание да се разправя с нея и доброволно напусна апартамента. Не си взе много неща, защото не знаеше накъде да поеме и какво да прави. Започна да се разхожда и докато го правеше изведнъж главата го прониза, сякаш са забили нож в нея и му причерня.
Два дни по-късно се събуди в болница. Лекарят в този момент беше в стаята, защото беше време за сутрешната визитация. Когато го видя, че е буден показа признаци на облекчение.
- Виждам че, вече си буден - започна докторът.
- Къде съм и какво стана?
- В болница си, синко. Добрата новина е, че си още жив, а лошата е, че си получил инсулт.
- Какво? Инсулт ли? Та аз още нямам 25! Как така?
-Нямаме точно обяснение защо се е случило, но теорията ни е, че е от високото ти кръвно и се наложи да ти включим система за да го понижим. Днес показателите ти са се стабилизирали и това ще ни позволи да те оперираме още утре. Имаш ли близки, които да уведомиш какво е станало и да могат да дойдат да се погрижат за теб след операцията?
Той замълча за малко, опитваше се да се сети за някой, който да отговаря на предложенията на доктора, но не се сети. Не чувстваше никой достатъчно близък, всъщност той нямаше истински приятели. Нямаше си никой. Беше сам срещу света.
- Не, докторе, нямам никой - поклати отрицателно глава.
- Родители, роднини, приятели? Съвсем никой ли нямаш?
- Всъщност имам, но не съм проблем на никой, че някой да дойде да се грижи за мен.
Насълзиха се очите на лекаря сложи ръка на рамото му и стана. Той му хвана ръката, задържа я и попита:
- Какви са ми шансовете да прескоча трапа утре?
- Шансовете са добри. Не се притеснявай. Всичко ще мине добре за утре. Успеваемостта е над 80% за такъв тип операция. Ще те оперира най-добрият ни хирург.
Това беше лъжа. Беше много долна лъжа. Истината беше, че шансовете да преживее нощта бяха под 50%, но все пак някой трябваше да го окуражи, да му вдъхне вяра за живот, въпреки че в очите му се четеше отчаяние и че се е предал. Липсваше живецът в него, не беше трудно да се прочете в очите му, когато отговори, че няма кой да се погрижи за него.
- Благодаря, докторе! Оценявам го.
Вечерта му се обади един човек, когото можеше да нарече приятел малко трудно, но беше най-близко до него. Този човек имаше една интересна особена черта на характера си - не го интересуваше много много какво се случва с околния свят, освен, ако не го засягаше пряко него. На моменти се е проявявала в разговори - при поднасяне на някакъв проблем, предполагащ, че ще се замисли отговорът почти веднага беше "А, да се оправя/т!" (Това не е мой проблем и не ме интересува - реалното значение). А при последното им виждане може да се каже, че го беше изпитал на свой собствен гръб.
- Ало - започна болният.
- Здрасти, приятел!
- Здравей.
- Как си? Какво правиш?
- Какво да ти кажа... Бивам.... лежа в болница и се подготвям утре за операция.
- Каква операция - възклинка приятелят!?
- Ще ми отварят главата. Нищо сериозно - двам събра сили да отговори възможно най-спокойно.
- Ама как така ще ти отварят главата? Какво стана - започна да нервничи събеседникът му.
- Пукаше ми прекалено много за всичко. Ако не искаш да свършиш като мен продължавай в същия дух - нищо не е твой проблем!
Това просто му дойде в повече и гласът му се разтрепери, затвори и се срина емоционално. сълзите се стичаха от бузите му една след друга. Остана така достатъчно дълго, за да успее да намокри почти цялата възглавница. Видя пропуснатите обаждания от майка му. Не искаше повече да има нещо общо с нея. Не искаше да я чува, не искаше да я вижда. Тя беше обрекла единственият си син да се скита по улиците, заради дреболии. И все пак реши да й се обади. Набра я, сигналът свободно беше прекъснат от сигналът за гласовата й поща. Той беше прекалено съсипан от предишния разговор
- Е, кучко! Надявам се, че си доволна. Само да знаеш, не че ти пука особено, но съм с инсулт в болница. Съсоянието ми е било нестабилно, но сега съм по-добре и утре ще ме оперират. Докторът каза, че шансът да прескоча трапа е 80%, но съм сигурен, че той ме излъга и реалните шансове да оцелея през нощта са под 50%. А нещо ми подсказва, че няма да стигна до операционната. Е, кучко, сбогом! Не ме мисли, радвай се на живота си, вече ще имаш една грижа по-малко!
Това му дойде отвътре. Вече всичко в него кипеше. Вече зарида с глас. Имаше нужда да освободи напрежението, трупано вътре в него през годините. Когато носът му се запуши от цивренето той се напъна да го издуха и от носа му шурна кръв. Още един страничен ефект от високото кръвно. За да не изцапа леглото с кръв стана по-рязко отколкото трябваше за това си състоянеи, причерня му и се строполи на земята. Кръвоизливът в мозъка му се беше разширил и в мозъка му навлизаше кръв. Имаше спешна нужда от помощ. Но от никъде не се зададе такава. И той остана да лежи на пода. Нещата се случиха твърде бързо, а когато го намериха беше твърде късно за помощ. Измъчената му душа вече беше напуснала тялото му.
четвъртък, 20 август 2015 г.
На М - част втора.
-Не мисля, че мога да ти дам тази сигурност, която искаш.
-Защо?
-Не съм този тип хора, които са подходящи за обвързване.
-Аз само ти предлагам да излезем.
-Това ще завърши зле. Аз си имам сериозни проблеми със себе си.
Влакът вече приближаваше станцията. Когато стигна перона и започна да намалява аз си взех очилата. Погледнах те и с равен глас едвам едвам успях да издам звук.
-Влакът ти. Качвай се, за да не закъснееш за работа.
-Не искам. Искам да прекарам още малко време с теб.
-Качвай се. Все пак трябва да изкараш пари, необходими да нахраниш твоят ангел хранител.
Ти се засмя, хвана ръката ми, стисна я за нещо като чао, защото друго би било някак неловко и се качи във влака. Аз те изпратих с поглед, а от лицето ти не слизаше глупавата ти усмивка на малко дете изяло цял шоколад.
Прибрах се до вкъщи, за да взема Арес и да излезем навън с него и колелото. Това куче за мен е всичко. Моят най-добър приятел и като такъв съм длъжен да полагам грижи за него. Почти всеки ден излизаме. Първоначално разходка около нас да си свърши нуждите и когато е готов вадя колелото и слизаме до парка. Там сядам на някоя пейка и отварям някой учебник или книга и си обогатявам речника и да си разширявам мирогледа и кръгозора. Това е второто нещо, което ми помага да забравям за проблемите вкъщи и с околните. Докато аз чета пускам Арес да си тича наляво-надясно и да се социализира с другите кучета. Това на него му е второто нещо, което го прави щастлив.
Прияде ми се пица. Не знам защо, но изведнъж много ми се прияде. Реших да наруша правилата и да ти пиша смс "17.45 на Попа. Много ми се яде пица!" 17.30 ти беше там и ме чакаше.
-Подранил си.
-Реши кой да го каже.
-Къде ще ядем?
-Мммм, както ти писах яде ми се пица, но бюджетът ми е силно ограничен. Какво ще кажеш да си вземем пица на парче и да хапнем на някоя пейка.
-Ооо, я стига! Спасяваш ме от критични ситуации на два пъти, а и дойде да ме видиш в болницата. Все ще се намерят пари да седнем в някое заведение. Трябва да ти се отплатя по някакъв начин.
-Съжалявам. Имам си принципи, не мога да ги наруша.
-Хайде де, само този път!
-Ако го направя само този път, следващият път гласчето ми ще каже "вече си го допуснал веднъж, защо да не направиш компромис и този път?" и така всичко ще отиде по дяволите.
След много измъчена физиономия, от типа "печелиш, хайде да ядем!"
-Води. Явно човек не може да излезе с теб на глава.
Аз леко се засмях. Ставах тъп и упорит, когато си навия нещо на пръста. Но ти това не го знаеш и тепърва се запознаваш с характера ми. Взехме си пица и седнахме да хапваме. Малко ме хвана яд, че не успях да те прекарам да ти взема аз пицата. Сигурен съм, че ще има и друг път. След като се нахранихме извади кутия цигари и започна да се ровичкаш в дамската си чантичка да търсиш нещо.
-Запалка ли си търсиш?
-Да.
Поднесох огънчето към цигарата ти. Дръпна си от цигарата. Задържа си дъха за малко и изпусна облаче дим. Лека усмивка се разля по лицето ти. Аз да не остана по-назад последвах примера ти и запалих и аз. А след моята първа дръпка реших този път да не бъда толкова сдържан.
-Мммм, кеф на бучки!
-Аха, да запалиш цигара след...
-...след стабилна вечеря - побързах да те прекъсна.
-Разкажи ми нещо за себе си. За мен сигурно знаеш вече ако не всичко, то поне повече отколкото аз знам за теб.
С лека въздишка на уста и още няколко дръпвания от цигарата започнах.
-Зависи какво искаш да знаеш. Имам много истории. Някои са интересни и вълнуващи, други са тъжни толкова са тъжни, че не знам как съм издържал. Е, имам и своите моменти на радост.
-Започни с това, с което се гордееш. С какво се занимаваш? Как ти минават дните? А всъщност така и не разбрах името ти.
-Името... то не е важно! Но можеш да ме наричаш Сянката.
-Интересен прякор. Е, аз съм Марина, но това сигурно вече го знаеш.
-Всъщност не го знаех. Сянката, защото обикновено хората не ме забелязват особено много, дори когато съм там. А винаги изниквам от нищото и след това отново се връщам там - в нищото. Сигурно знаеш, но имам и куче. Много го ценя и обичам. То е... в момента не мога да го дефинирам точно, но връзката между мен и него е толкова силна, че ако на него му има нещо и на мен ми става лошо и съответно обратното, когато ми е зле на мен той става неспокоен, скрибуца, бута се в мен, ближе ръцете ми... И двамата умираме един за друг! Ами ти? Имаш ли си домашен любимец или нещо подобно?
-Рядко срещано явление е да има такава силна връзка между 2 бозайника, и по-специално между човек и куче. В момента си нямам, нали ако не броим съкватирнтката ми, която е малко... как да го кажа... "специална".
-Какво й е толкова специалното?
-Ми... много неща са й специални, но като цяло характерът й - има толкова трески за дялане, че не знам дали изобщо може да бъде оправен.
-Привлече вниманието ми. Разкажи ми някоя по-колоритна случка от вашите взаимоотношения.
-Една сравнително скорошна случка беше социалният експеримент, който си проведох с нея, без дори да се усети - оставих кошчето за боклук да прелива 3 седмици и само й гледах сеира кога ще се сети да го изхвърли.
-Как приключи експериментът ти?
-Трагично.
-Защо? Какво стана?
-На третата седмица ми писна вече и не издържах, всичко вътре в мен бушуваше и кипеше, идеше ми да й вдигна скандал, но нали е принцесата на мама и на тати, просто взех торбата от кошчето, завързах я и я изхвърлих в контейнера до блока. По дяволите не беше толкова трудно. Цели 3 седмици си кривих душата. Но тази селянка проста не си мърда пръста, за да се оправи благосъстоянието на стаята.
-Доста време си търпяла. Даже на мен би ми било противно, нищо, че според мама живея като скот, бездомник, скитник, клошар и каквото ти дойде наум. Не е съвсем вярно, но състоянието на стаята ми говори друго.
Вече привършвахме цигарите си, когато телефонът ти звънна. Направи гримаса на отвращение.
-А, ето, като говорим за вълка.... Ало! Да.... Така... Добре, ще се прибера до час и ще погледна и ще се обадим при нужда. - разговорът приключи сравнително бързо. - Принцесата няма интернет вкъщи, а й трябвал спешно, защо не разбрах. Много е тъпа. Един рутер не може да се сети да рестартира. Е, явно ще трябва да тръгвам.
Тъкмо приключи с обясненията, че трябва да си тръгваш и в този момент ми писна часовникът.
-Няма проблеми. То и аз ще трябва да тръгвам, че имам да извеждам кучо на разходка. Идея на деня: "Бъди малко по позитивна!" - казах аз с лека усмивка на лице.
-Да да, ще бъда много позитивна като я хвана за косата и й я отскубна всичката!
За първи път те видях да се ядосваш наистина. Има нещо сладко в това изражение на лицето ти.
- Тръгвай, защото и аз ще закъснея, а това е част от принципите.
-Рядко срещано явление е да има такава силна връзка между 2 бозайника, и по-специално между човек и куче. В момента си нямам, нали ако не броим съкватирнтката ми, която е малко... как да го кажа... "специална".
-Какво й е толкова специалното?
-Ми... много неща са й специални, но като цяло характерът й - има толкова трески за дялане, че не знам дали изобщо може да бъде оправен.
-Привлече вниманието ми. Разкажи ми някоя по-колоритна случка от вашите взаимоотношения.
-Една сравнително скорошна случка беше социалният експеримент, който си проведох с нея, без дори да се усети - оставих кошчето за боклук да прелива 3 седмици и само й гледах сеира кога ще се сети да го изхвърли.
-Как приключи експериментът ти?
-Трагично.
-Защо? Какво стана?
-На третата седмица ми писна вече и не издържах, всичко вътре в мен бушуваше и кипеше, идеше ми да й вдигна скандал, но нали е принцесата на мама и на тати, просто взех торбата от кошчето, завързах я и я изхвърлих в контейнера до блока. По дяволите не беше толкова трудно. Цели 3 седмици си кривих душата. Но тази селянка проста не си мърда пръста, за да се оправи благосъстоянието на стаята.
-Доста време си търпяла. Даже на мен би ми било противно, нищо, че според мама живея като скот, бездомник, скитник, клошар и каквото ти дойде наум. Не е съвсем вярно, но състоянието на стаята ми говори друго.
Вече привършвахме цигарите си, когато телефонът ти звънна. Направи гримаса на отвращение.
-А, ето, като говорим за вълка.... Ало! Да.... Така... Добре, ще се прибера до час и ще погледна и ще се обадим при нужда. - разговорът приключи сравнително бързо. - Принцесата няма интернет вкъщи, а й трябвал спешно, защо не разбрах. Много е тъпа. Един рутер не може да се сети да рестартира. Е, явно ще трябва да тръгвам.
Тъкмо приключи с обясненията, че трябва да си тръгваш и в този момент ми писна часовникът.
-Няма проблеми. То и аз ще трябва да тръгвам, че имам да извеждам кучо на разходка. Идея на деня: "Бъди малко по позитивна!" - казах аз с лека усмивка на лице.
-Да да, ще бъда много позитивна като я хвана за косата и й я отскубна всичката!
За първи път те видях да се ядосваш наистина. Има нещо сладко в това изражение на лицето ти.
- Тръгвай, защото и аз ще закъснея, а това е част от принципите.
петък, 12 декември 2014 г.
Наслади се на момента.
Вече в продължение на 5 минути той се опитваше да си поеме въздух, а тя стоеше отстрани и безпомощно го гледаше. Беше направил астматичен пристъп. Стори им се цяла вечност и на двамата тези пези 5 минути. За нея това беше време в което усещаше как губи целия си значещ свят. А за него беше борба на живот и смърт да остане. Когато пристъпа отмина и дойдe на себе си се отпусна на леглото.
- Добре ли си - попита тя.
- Сега да.
- Сигурен ли си?
- Да. За момента съм добре, страшното премина.
Той избърса сълзите от очите си. Те не бяха заради пристъпа, а заради това, което се разви като сценарий в главата му.
- Какво има?
- Нищо.
- Не е нищо. Какво не ми казваш?
Той я погледна. Знаеше, че това ще се повтори отново. Всъщност щеше да има цикличност. Здравословното му състояние се влошаваше с бързи темпове. Не беше казал на никого, че не му остава много.
- Моля те, кажи ми! - Тя също беше на една крачка от това да се срине психически. Той се беше променил. Стана по-дръпнат, откакто разбра. Тя си мислеше, че има друга, но нямаше. Той просто се откъсна от света, започна да си измисля хора, с които е бил, за да не дава излишни обяснения. Беше му трудно. Тъкмо от няколко месеца насам се чувстваше щастлив. Защо да не му се отнеме това щастие. И съдбата беше решила да се подиграва с него. Започна да се мотае по паркове и градинки, гледаше минувачите и се радваше на щастливите двойки, опитваше се да свикне с фактите, че дните са му преброени. Не беше готов да се раздели с живота. Имаше толкова много неща да свърши. Толкова много истории да разкаже. Винаги е искал да остави нещо след себе си. Не просто нещо, а нещо значимо без значение какво, искаше да го направи и да го подари на света.
Погледна я в очите, след което я придъра в обятията си. Беше му трудно да намери подходящите думи, но въпреки това започна.
- Зайко, наслаждавай се на всеки един момент, който имаш. Миналото вече се е случило, а бъдещето е твърде несигурно. Не знаеш дали ще имаш възможността да се радваш на хората от днес и сегашния момент. Наслажвадай се на моментите, използвай всичко докрай, за да получаваш наслада и удоволствие. Бъди с мен тук и сега, не после, не след малко. Изцеждай от всяка минута максималното. Не губи време с хабене на нерви или самосъжаления или да обвиняваш другите за нещата. Ситуациите понякога са сега или никога. Не пропускай моментите, в които имаш възможности. Днес съм тук, а утре може да ме няма....
- Не говори така, мечо!
- Истината е, че не знам кога ще се случи отново подобен пристъп. Притеснявам се за деня, в който ще се слуи отново и няма да мога да си поема въздух и всичко ще прикрючи...
Тя осъзнаваше, че явно има нещо, което се е случило или предстои да се случи. И явно е неизбежно. Тя не искаше той да си тръгне, но не виждаше как може да го задържи. Погледна го в очите, целуна го по челото и се притисна още по-силно в него.
- Каквото и да се случи - прошепна тя - винаги ще съм до теб!
- Знам - отвърна той. - Точно затова те обичам.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
