Translate

понеделник, 16 декември 2013 г.

Между тъгата и усмивките.

Играта започна, когато ме попита директно "Сваляш ли ме?" Работата е там, че не те  свалям, но определено представляваш някакъв интерес за мен. Предпочитам да го нарека закачане, но е по-скоро ухажване. Сваляне звучи някак грубо, изпълнено с желание за задоволяване на първичните нужди, като използване на (евтини) трикове, за да вкараш някого в леглото. Миии, не нямам такива намерения, (и сега идва изтърканото) не съм такъв човек. И да, аз съм различен, но това не значи, че съм специален. Просто различен със своите безкрайно много недостатъци, които съм убеден, че са повече отколкото имат "нормалните хора". Но работата е там, че сексът за мен е нещо, животинско, първично, лишено от разум (само по себе си) действие. Не, не отричам секса, точно обратното, но считам, че трябва да се случва с чувства и да не е просто секс, а любов.
И така. Хайде да играем на една игра, в която ти си тъжна, а аз искам да си крада усмивки, да те карам да се чувстваш красива, защото наистина си. След това, ще започна да те ухажвам, да си крада повече усмивки. Някой ден ще те попитам за телефонния ти номер. Възможно е да отбиеш въпроса. Ще уважа решението ти и ще продължавам да се опитвам да си крада усмивки. Понякога може да си в много лошо настроение и да се държиш лошо с мен без конкретна причина, просто защото си тъжна и денят ти е бил лош. Тогава ще бъда затруднен с тежката задача да те накарам да се усмихнеш. Възможно е да ме отсвириш, но това съвсем няма да ме откаже. Ще се дръпна за няколко дни, докато ти мине и след това ще пристъпя към нов поход за освобождаване на усмивката ти от оковите на тъгата. Незнайно как успявам да получа телефонния ти номер. Тогава на случаен принцип започвам да ти пращам закачливи съобщения, старая се да не прекалявам, за да не ти нарушавам личното пространство. Тъй като ме води желанието да те накарам да се усмихваш проявявам от време на време несъобразителност като съобщенията понякога са в доста неподходящо време и ти се иска да ме ликвидираш, защото съм нарушил най-хубавите последни 30 минути, преди ставането, или пък тъкмо си заспала и съм те събудил. Без значение какво е съдържанието, самият факт, че си го получила в неподходящо време ми трупа актив от черни точки. Когато съм си откраднал достатъчно усмивки те каня на среща, просто да се видим. Да, но както се очаква не се съгласяваш веднага. След време успявам да спечеля "шестицата от тотото" и излизаме. На срещата се опитвам да се държа добре, но някак не ми се получава. След срещата няма втора, ти не искаш. Защо? Някъде съм се издънил и нещо не съм направил добре. Аз се дръпвам рязко, съобщенията спират, закачките в чата също. Спираме да си пишем. Започвам да ти липсвам, но не аз конкретно, а начина по който се държах. Започва да ти липсва вниманието, което ти обръщах. Но тъй като сбърках някъде на срещата не искаш повече вниманието от мен. Тъй като няма друг, който да привлича вниманието ти, както аз ставаш тъжна и се връщаш състоянието, в което си била, преди да започна да те ухажвам. А аз отивам в графата "поредният глупак, който се опита да прави секс с теб".

четвъртък, 12 декември 2013 г.

На М

Приятелко, иска ми се да бъда онзи непознат, когото виждаш сутрин като тръгваш за работа и пътуваш с него в метрото. Когато погледите ви се засекат махате си за здрасти и разменяте по една усмивка и всеки потъва в собствената си реалност, със собствените си проблеми. Ти отиваш на работа, разправяш се с шеф и колеги идиоти. Не ми обръщаш внимание като цяло, до момента, в който една вечер не решиш да нарушиш скучното си ежедневие и не отидеш на бар. Пиеш там цяла вечер до късна нощ. Странно ти е, че днес всичко е различно. Всъщност цялата седмица е различна - аз не съм се появявал никъде. Не, не ти липсвам, просто ти е просветнало тази нощ, че нямаш спомени за мен от последната седмица. Пиеш в бара, питие след питие, опитваш се да анализираш седмицата. Алкохолът в кръвта ти не ти позволява да мислиш, затова се отказваш и просто продължаваш да се наливаш. Поглеждаш си часовника и осъзнаваш, че искаш да се прибереш. Обличаш си палтото и излизаш от бара и се запътваш към вкъщи, но преди това се опитваш да си потърсиш такси. За да стигнеш до такситата минаваш през парка за по-пряко.
Тогава се случва непредвиденото - наобикалят те двама с качулки. Виждат те, че си прекалила с алкохола и ти искат чантичката, ти правиш жалки опити да се защитиш. Сграбчват я, а ти си я стиснала здраво с две ръце. Единия от двамата я изтръгва от ръцете ти и те бута. Толкова си пияна, че залиташ и падаш на земята. Започваш да пищиш, надявайки се някой да чуе писъците ти и да ти се притече на помощ. Писъците раздразват нападателите и решават да те изнасилят.
В този момент аз просто нямах какво да правя и реших да изляза да разходя кучето си. Аз нищо не чух, но Арес първоначално наостри уши. След това застина. Погледна ме. Излая, но аз не реагирах, даже малко му се издразних и го подканих да продължим с разходката. Той продължи, но остана нащрек. Вървеше много концентрирано. Не минахме много, когато той отново застина, наостри уши. Този път, вместо да лае ме ръфна по крачола и се опита да ме заведе до епицентъра на събитията. Аз му се скарах, но той продължи да ме дърпа. Когато освободих крачола си той седна и излая.
- Добре, води - казах отегчено. Арес само това чакаше и се втурна, накъдето не спираше да гледа. Махнах си слушалките и го чух и аз - женски писъци, викащи за помощ. Тогава двамата вече препускахме към писъците. Вече почти стигнахме и аз дадох команда "дръж" Арес само това чакаше и повали единия от качулатите. Другия не можеше да повярва, че аз съм се появил от нищото, извади нож и се опита да ме наръга, аз се дръпнах, точно преди да го забие между ребрата ми, но не успях да избегна удара с другата му ръка и ме нацели точно по скулата и носа. Когато Арес се увери, че първия няма да стане го пусна и ми се притече на помощ. Достатъчно беше, че успя да го разсее, а аз през това време си извадих бокса от джоба и му забих един в мутрата. Явно не беше от държеливите, защото се свлече като чувал с цимент на земята и повече не стана.
Когато се уверих, че нападателите няма да нападнат отново се приближих към теб, за да проверя как си и се опитах да те успокоя. Само ти бяха разкъсали ризата и леко смъкнали панталоните. Физически изглеждаше добре (до колкото можеше да се каже, предвид състоянието ти). Помогнах ти да се изправиш. Заведох те до такситата, тъкмо те качвах в едно и ти простена:
- Това си ти! Къде беше цяла седмица?
- Съжалявам, госпожице, сигурно ме бъркате с някой друг - отвърнах възможно най-делово, затворих вратата тропнах по тавана на таксито, за да тръгне. Докато отминаваше с таксито ме гледаше с тъжен благодарствен поглед. С Арес изпратихме таксито с поглед и продължихме с разходката и се прибрахме накрая.
В понеделник сутринта, докато чакаше метрото за работа си мислеше за онази нощ. Спомняше си смътно какво се случи. Но беше почти сигурна, че и аз имам някакво участие. Влакът дойде, ти се качи, но се огледа, търсеше ме, надяваше се да се появя. Аз се шмугнах във вагона, точно преди да се затворят вратите. Аз влязох и потънах в реалността на телефона ми. Знаех, че си там и че се взираш в мен. Реших да не те мъча и погледнах към теб. Долових облекчението, което изпита при срещата на погледите ми. Аз само се усмихнах, махнах леко с ръка и забих поглед отново в телефона. Нямаше как да не забележиш бушона на окото. До края на седмицата продължих да се движа с твоя график сутрин. След това станах непостоянен. Случваше се да ме видиш 4 дни в седмицата, понякога нито веднъж, понякога през ден се появявах. Това те тревожеше малко, но нищо не можеше да направиш, а и защо ти трябваше.
Всичко стана някак несигурно около теб. Навсякъде търсеше очите и усмивката ми.
Като човек без особено конкретна работа обичах да се шляя навън и точно, когато пресичах едно кръстовище се оказа на отсрещния тротоар. Светна зелено за пешеходците, и двамата тръгнахме ти не ме забеляза, но аз те наблюдавах съсредоточено, усещах, че нещо ще стане, и то взе че стана. Само на няколко крачки от мен започна да се олюляваш и и припадна. Втурнах се да те хвана, но беше твърде късно. Вече беше на земята. За секунди се паникьосах, но се съвзех набързо, когато клаксоните на колите започнаха да свирят. Запречваше движението. Събра се тълпа, но никой нищо не направи. Е, трябваше отново да бъдеш спасена, от мен... Вдигнах те на ръце и те занесох до близката пейка. Чувствах се като герой тогава. "Извикайте линейка!" креснах аз, докато проверявах пулса и дишането ти. Всичко изглеждаше нормално, с изключение на това, че беше в безсъзнание. Едва сега разбрах колко крехка може да бъде една млада дама. Линейката дойде след около 15 минути качиха те на носилка, натовариха те в линейката и със воя на сирената изчезнахте в неизвестна посока. Отне ми 2 дни, докато разбера къде са те закарали. Реших да мина да те видя. Когато влязох ти спеше, но сестрите ми разрешиха да остана, докато се събудиш. Беше същински ангел, който е без крила и загубил силите си.
- Здравей, красавице!
- Здравей! Какво правиш тук -ме попита изненадана.
- Бях точно срещу теб, когато припадна, но не успях да те хвана и си удари главата.
- Лекарите казаха, че според тълпата си ме вдигнал и си ме занесъл на пейка, иначе колите са щели да ме прегазят.
- Не се притеснявай. Трябва да си почиваш. Просто дойдох да се уверя, че си добре.
- Имам чувството, че не ти е за първи път.
- Кое - попитах разсеяно.
- Да ме спасяваш.
- Не се притеснявай, всичко е наред. Сега трябва да си почиваш. Вземи си малко почивка и ще се видим в сряда сутринта. - Усмихнах се и си понечих да си тръгвам, когато ти ме хвана за ръката.
- Остани още малко - промълви ти с тъжен глас и в този момент нахълта сестрата.
- Трябва да си почиваш - смъмри те тя.
За да не е странно и неловко, стиснах леко ръката ти, в знак на подкрепа. Спрях се за малко и те целунах по челото, след което си тръгнах.
- До сряда. И да се оправяш по-бързо.
В сряда чаках на перона на метрото. Ти се появи, както обикновено в 7:47. Приближих се към теб. Махнахме си за здрасти, усмихнахме се, а ти ме гушна като плюшено мече. Беше толкова силно, че се молех да не ми счупиш някое ребро. Бях с очила, защото криех нов бушон под тях.
- Виждам, че си по-добре - започнах аз.
- Но ти не ми изглеждаш добре. Каква е тази брада и защо си с очила, тук няма слънце? - докато ме питаше за очилата вече посегна да ги свалиш, а аз те оставих. Посрещна те едно мораво око. - Какво се е случило?
- Ами... такова, ъм... заиграх се с Арес и пропуснах вратата на кухнята. - ти прокара пръсти по лицето ми, знаеше, че лъжа, но не искаше да чуваш истината.
- Може ли някой път да излезем?
- Каниш непознат на среща? Не е особено разумно.
- Не е непознат, а моят ангел хранител. - и на лицето ти изгря такава усмивка, която съм сигурен, че беше в състояние да разтопи ледовете на полюсите.
- Мога да ти бъда най-добрия приятел, но нищо повече.
- Няма значение, за първи път някой ме кара да чувствам някаква сигурност.

неделя, 8 декември 2013 г.

The blue eyed girl

Истината, приятелю, е че усмивката й, която беше далеч от съвършена ме караше да се топя въпреки студа навън, сигурно защото притежаваше своята уникална чаровност. А устните й бяха такива, че колкото повече се съзерцавах в тях толкова повече ми се искаше просто да се наведа и да ги докосна с моите. А очите й са толкова сини и дълбоки, че се опасявах да не изтека в тях, както бях започнал да се втечнявам. А за нея като личност не мога да кажа много, просто ми се струва личност, която търи силни усещания, а дали е от типа хора готови да изгубят брега от очите си и да тръгнт да откриват света... това предстои да го разбера, или поне се надявам да го разбера.

събота, 28 септември 2013 г.

Заслужава ли си да си губим времето с грешните хора?

Не е истина, че човекът, който Ви обича не може да ви напусне! Може! Повярвайте! Може! Ще го направи рано или късно, осъзнавайки, че отношенията му с Вас не му носят радост и щастие, че отдавайки Ви се целият, готов е на всичко заради Вас и жертвайки много, за да бъде с Вас, не получава нищо в замяна, че Вие го разочаровате, че Вие, когато Ви е издигнал на пиедестал, не сте му подали ръка и не сте... го поставили заслужено на този пиедестал до Вас... А всъщност благодарение на него Вие стоите на този пиедестал... Той знае, че Вие нищо не трябва да му давате в замяна, че Вие не сте длъжен да го издигате до своето, създадено Ви от него, равнище, че Вие не сте длъжен да рискувате заради него дори най-малкото, затова за него такива отношения стават непоносими... Той ще Ви напусне тогава, когато разбере, че означава за Вас по-малко, отколкото Вие за него... Няма да Ви каже нищо, няма да Ви упрекне в нищо, Вие дори нищо няма да заподозрете... Та нали да се изисква или дори да се моли за взаимност, любов и разбиране е глупаво и нелепо... Той ще си отиде тихо, мълчаливо и най-страшното - внезапно... А още по-страшното е това, че такива хора никога не се връщат обратно."

Оскар Уайлд


П.С.

Там, откъдето си го "свих" този пасаж под него имаше един коментар, който ме провокира да споря, но реших да се въздържа. Затова ще го поставя тук, ще коментирам и ще си остане тука така, защото блога съм го занемарил, а и се чете от прекалено малко хора. Колко се чете това е друга тема...

"...!Ако някой си тръгне от теб означава че не те заслужава..."
Това за мен звучи нелепо. Подобно изказване показва как се имаш за някакъв човек, който е с по-добро качество. Как може, ако си свестен човек и да си струваш усилията някой ще те зареже ей така, от нищото? Аз това не го разбирам. За да си тръгне човек, трябва да има някаква причина.

четвъртък, 19 септември 2013 г.

Кой какво вижда в победата и загубата.

“Умният човек знае, че победата не е неизбежна. Още по- умният си дава сметка, че загубата никога не е пълна, стига да знаеш как да се справиш с последиците.

Но истинският мъдрец е наясно, че печели, дори когато губи.”

Балдачи

Истинският мъж

Истинският мъж няма лице. Защото няма значение как изглежда. Той има характер и принципи, опънати като струните на цигулка Страдивариус. Различава се от всички останали по това, че ще те промени изцяло. Ще пренареди целия ти душевен пъзел. Ще те накара да летиш, пълзиш, да влизаш и излизаш от гроба, да гледаш с очите на гладно бездомно куче. И да го правиш с много любов.

Цвета Стоева - "Мъже"

сряда, 4 септември 2013 г.

Магията на снимките

Днес уважаеми читатели ще ви покажа нещо красиво. Това са снимки, снимки, които открих на сайта на списание 8 в разделът за фото конкурси. Гледах ги доста дълго време тези снимки и им се наслаждавах. Като човек на изкуството, сърце не ми даде да подмина този талант. Сигурно вече се питате кой е той? Всъщност не е той а тя. Нейното име е Иванка Стефанова. Нямам толкова добре развито око за снимки, нито имам претенции, че разбирам нещо от фотография, но няма как да си затворя разума, съзнанието, душата, сърцето и всички останали сетива за малките красиви неща, които разнообразяват сивото ни ежедневие. За вас не знам, но за мен това момиче има талант. Затова реших да го споделя със света. Иска ми се да могат да видят повече хора на какво е способна. И може би, ако е писано, случайно или не, правилните хора да я забележат.

Е, стига съм ви занимавал с глупости, за да не стана като в предаването "ФаФлички и храсти" и ето ги снимките, на които можете да се насладите:

Полет към залеза

Залез над с. Козичино

ЗАЛЕЗЪТ

Двор в с. Козичино

Разходка из градината на баба :]

Красотата на слънцето!

Бургас Тази снимка не знам как е направена, но прилича на онези снимки, които са правени с фотоапаратите с лентата, а това време ми навява хубави спомени, а на вас как ви въздейства?

Залез над Созопол

Разбира се, ако са ви харесали снимките можете да ги споделите с приятели, да гласувате и да коментирате. Предполагам, Иванка, носи и на градивна критика. :)

четвъртък, 29 август 2013 г.

Животът е безсмислен без сърце

Искам те влюбена до уши!
Намери някой,когото да обичаш до полуда и да е взаимно.
Как да го намериш?
Забрави главата си и слушай сърцето.А тук не долавям сърце.
Истината е,че животът е безсмислен без това.
Ако изминеш цялото пътуване без да си се влюбил силно,
животът ти е празен...
Трябва да опиташ.Защото не опиташ ли,все едно не си живял...Остани отворена за шанса.Може да те удари като гръм...

Неизвестността

Някога, в едно кралство, мъж извършил престъпление. Хванали го и го отвели при краля на съд. Наказанието, предвидено за такова престъпление било смърт, но кралят предложил на нещастника да избере: бесилото или да провери какво има зад една голяма, тайнствена, черна, желязна врата в подземията на двореца.

Помислил престъпникът и избрал бесилото. Когато му надянали примката на врата, той изведнъж казал:

- Ваше Височество, стана ми любопитно, какво все пак има зад тази врата?.

Кралят се усмихнал загадъчно и казал:
- Много странно, но досега все така се получава: Предлагам на всеки, запътил се към смъртта, този избор и всеки избира бесилото.

А там е свободата! Но, хората толкова се страхуват от неизвестността, че предпочитат въжето пред нея!

сряда, 28 август 2013 г.

Ключът към успеха

If
A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z

Is equal to
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26

Then
H+A+R+D+W+O+R+K =
8+1+18+4+23+15+18+11 =
98%

K+N+O+W+L+E+D+G+E =
11+14+15+23+12+5+4+7+5 =
96%

L+O+V+E=
12+15+22+5=
54%

L+U+C+K =
12+21+3+11 =
47%

None of them makes 100%
Then what makes 100% ???

Is it Money?
NO !!!

Leadership?
NO !!!

Every problem has a solution,
only if we perhaps change our
"ATTITUDE".

It is OUR ATTITUDE towards Life and Work that makes
OUR Life 100% Successful..

A+T+T+I+T+U+D+E =
1+20+20+9+20+21+4+5 =
100%

вторник, 27 август 2013 г.

Тя имаше един странен навик, всъщност имаше дузина странни навици! Но този беше поразителен - пиеше сутрешното си кафе в 3 следобед.. Кой пие сутрешното си кафе тогава?! Но тя си бе такава, направо изтъкана от странности! Винаги имаше с какво да те изненада, понякога направо онемявах, същинска съвкупност от противоположности. Черно и бяло, сладко и солено, слънце и дъжд.. всичко имаше в нея! Каква жена Господи!! Понякога ми се искаше да бъда като нея - тя беше някак специална, но не го осъзнаваше, това можеше да се види само отстрани. Толкова бях щастлив с нея.. Когато се събуждах сутрин често я виждах зачела се в някоя книга и прекрасните и кафяви очи пълни със сълзи, сякаш можех да прочета в тях за какво се разказваше в книгата.. Мразех да плаче!! Обичах усмивката и, заразителна, когато се смееше излъчваше страхотен блясък, заслепяваше ме с очарование, беше като дете! Като излизахме навън и аз вървях до нея с голяма гордост, струваше ми се, че всички ми завиждат, та тя... беше прелестна! Разбирате ли? Побъркваше ме как умело събира мъжките погледи върху себе си. Талант или проклятие, не знам как да го нарека! За мен беше мъка.. Проклетата ми ревност.. Но имаше моменти в които ме караше и аз да се чувствам като дете, разсмиваше ме, разплакваше ме, тя умееше да вникне в душата ти и да отнеме болката ти! С нея беше така очаквай неочакваното. Можеше с часове да говори колко много не харесва котки, но ако видеше на улицата някое бездомно коте непременно го прибираше.. Всеки път ме изумяваше!
Беше страшно нетипична уж жена - нежна, крехка пък все се справяше сама с всичко. На където и да тръгнеше винаги носеше книга с нея, обичаше да ми чете! И все ми говореше с някакви литературни термини за някакви автори и класици, пък аз нищо не разбирах, но обичах да я слушам, омайваше ме с думи! Никога, заклевам се никога през живота си не съм срещал друга като нея. Питаше ме дали я обичам и аз я обичах много, но ние мъжете... нали ни знаеш, тези думи с ченгел да ни ги вадиш от устата пак няма да ги кажем. Така обичат мъжете, мълчаливо.. действията са по-красноречиви за нас, а думите са излишни. Когато ме погледнеше с тези кафяви очи... Боже забравях всичко! Че ме боли, че ми е тежко.. Тия очи и на сън ги търся още.. Струваше ми се, че и всичко да изгубя, ако имам нея - няма проблем! Тя заменяше всичко. Обаче най-страшно е сега-когато няма кой да замени нея!

събота, 3 август 2013 г.

Цигарите и жените

Евтините жени са като нискокачествената цигара - не си я търсил много, продава се навсякъде. Палиш я бързо, опъваш я, наслаждаваш и се, но само защото в момента ти се пуши много и знаеш, че може и по-добре, но каквато цената - такова качеството - евтино. Опъваш пак и гасиш за малко, че ти идва доста гадно, палиш - свършва. Тъпчеш я с крак и чакаш да ти се припуши нова, но този път с надежда, че ще е по-добра. Но в кутията има само от тях, всички са еднакви и в един момент осъзнаваш,че не трябва да взимаш повече от тях, защото единствено ти вредят на здравето. Жените, които си знаят цената са по скоро като скъпа пура - не се намират току-така. Трябва да си готов за нея. Отнема ти време да я запалиш както трябва, внимаваш как ще вкусиш от нея - особено първият път. Дърпаш си от нея внимателно, засища те напълно, чувстваш се добре, гори бавно и ти дава време да се насладиш изцяло на удоволствието от нея. Отнема доста време да свърши изцяло, но дори и когато свърши споменът за нея остава, защото знаеш, че всяка една е ръчно свивана и носи своята история. Може да ти е последната, може да вземеш и нова, но със сигурност знаеш, че ще е класа, а не създадена като евтините цигари - много, еднакви и да се намират навсякъде..

неделя, 21 юли 2013 г.

“Бяха на плажа с баща ѝ и той я помоли да провери дали водата е достатъчно топла. Тя беше на пет години и се почувства доволна, че може да бъде полезна. Отиде до водата и намокри краката си.
"Намокрих краката си, студена е", каза на баща си.
Той я гушна и отнесе до брега. Без никакво предупреждение я хвърли във водата. Тя се стресна, но след това се зарадва на шегата.
"Как е водата, попита баща ѝ"
"Приятна е", отвърна тя.
"В такъв случай, когато занапред искаш да разбереш нещо - потопи се в него"

понеделник, 17 юни 2013 г.

Защо човек не трябва да се меси в чуждите работи.

Преди известно време се случи една случка. С една приятелка изведохме кучето й навън и го вързахме за едно дърво на не повече от 20 метра от пейката, на която седнахме да пийнем биричка. Кучето беше постоянно пред очите ни. Ние хубаво си приказвахме, пиехме биричка и от нищото се появи някаква жена. Оказа се позната на приятелката и започна едва ли не да се кара, защо кучето било вързано за дървото и защо не го била разхождала.
Окей. мина и замина. Обаче кучето започна да става много шумно и го взехме при нас. Кучето беше игриво, закачахме се и се забавлявахме. Първо разля чашата ми с бира, докато се заглеждаше по минаващо куче и махаше с опашка. Чашата се оказа на пътя на опашката и се разля. Изправих си чашата, след което я напълних. Бяха ми останали 2 пръста бира и кучето съвсем умишлено си събори чашата на пейката и започна да пие бира от нея. На мен ми дойде в повече и го хванах за муцуната и я стиснах ориентировъчно със същата сила, с която мъж хваща с една ръка бузите на жена си, когато е направила нещо и й е бесен. Малкия започна да квичи и след 10-15 секунди го пуснах. За нещастие същата жена, на поне 55 години, се оказа наблизо и започна да овиква приятелката ми. "отвратена съм! Как може да се причинява болка на горкото животно. Не знам къФ ти е тоя келеш..." и все такива неща в тоз десен.
Много ми е интересно дали се меси и на другите хора така. Ако отговорът е положителен как така все още на никой не му е паднало пердето и не я е ликвидирал.

Интересно ми е дали, ако случайно попадне на ситуация, в която е единствен свидетел на убийство как би реагирал убиецът. Дали би я поканил да идат да пийнат по кафе или би отделил душата от тялото й?

Аз не осъждам никого. Не лепвам етикети от наблюдения, които са продължили не повече от 15-20 секунди. Просто си задавам въпроси "дали това е така", "дали човекът Х се държи така и спрямо другите", да, лепвам етикети на другите за себе си и се питам дали другият е такъв по начало или е просто такъв към мен или към даден човек, или ситуацията е изключение от нормалните реакции на човекът Х.

Затова за тази жена използвам условно наклонение, когато говоря за нея - дали и при другите хора се изтъпанчва неканена ангажирайки околните с мнението си и виждането си. Ако е такава, то пожелавам си, тя да си получи урокът, който явно не знае. За съжаление не е ясно кога и как и най-вече дали ще се случи "преподаването на урока", но АКО и когато се случи това, тя ще бъде научена по най-добрият и ефикасен начин - чрез болка, че нежеланата й намеса в чужди дела може да бъде опасна за самата нея, а не е изключено да й коства и живота някой път.



Колкото и осъдителни да са думите ми, аз не съм перфектен. Аз съм грешник с много грехове и тепърва ми предстоят още много да нося със себе си.

събота, 15 юни 2013 г.

Когато нямаш какво да губиш...

Внимавайте срещу какви хора се изправяте и на какви се противопоставяте, защото има един тип хора, които нямат какво да губят. Те са изключително опасни. Ако са силно мотивирани да направят нещо, то те не биха се уплашили да го направят нещото, независимо от това колко малка е вероятността да успеят. Нищо не би било в състояние да ги спре поне да опитат, ако не друго. Не биха се замислили дали това, което правят (или им предстои да направят) дали е правилно, защото най-често са подтиквани от чувствата си - значи са прави. Не се страхуват нито от болката, нито от смъртта, нито от мъченията, не се страхуват и са готови да понесат отговорността за последиците си, когато приключат. А по-изобретателните биха се опитали и да се измъкнат и безнаказани, ако това е възможно. Но въпреки това, и те са готови на същото.

четвъртък, 6 юни 2013 г.

Примерите, които даваме на по-слабите от нас.

Има моменти, в които колкото и да си разбит, трябва да се стегнеш и да се изправиш, за да вдъхнеш сила и вяра в другите - хора, които вярват или им предстои да повярват в теб. Трябва да се изправиш, да вложиш всички усилия и да им покажеш, че нещата ще бъдат наред. И това се налага, защото хипотетично си пример за това какъв трябва да бъде човек. И не можеш да не я вдъхнеш тази увереност, защото така правиш услуга на себе си - щастлив си, когато правиш другите щастливи. По този начин една много малка миниатюрна частица от хората изживяват мечтите си, чрез вдъхване на увереност и смелост у другите и малко насочване в желаната посока и всичко се получава. Важното е да знаеш каква е крайната цел, къде се намира и да знаеш, или поне да се опиташ да си създадеш представа, как да стигнеш там.

понеделник, 22 април 2013 г.

неделя, 14 април 2013 г.

Тя е винаги с мен


- Какво правиш, Ханк
- Какво да правя?
- Жената която обичаш е там и знаеш, че не може да я имаш. Как въобще ставаш сутрин?
- Пиячката винаги помага. Така е изкуството. Всичко което пиша е заради нея или за нея, така че аз съм с нея, дори когато не съм, в моето писане.

Ханк Мууди "Californication" Сезон 6, епизод 12

вторник, 9 април 2013 г.

Хората, на които си мислиш, че можеш да разчинаш

Тъжно ми е, когато оставам пренебрегнат от хората, за които ми пука.  Тъжно ми е хората, за които съм поемал толкова ангажименти и съм ги изпълнявал в срок да се държат безотговорно към мен. Някак не е честно да бъдеш навсякъде,  да правиш вичко по силите си, за да им помогнеш. А те да си правят каквото си искат. Тъжно ми е, хората да ме имат за даденост и да не си дават много зор да върнат жеста пли нужда. И естествено, като реша да възнегодувам да ми се карат, че съм ги бил притеснил и да ме изкарват мен виновен за неизпълненото обещание, което са ми дали. Понякога са такива неблагодарници. А за тези хора, бих убил.... светът, в който живея ме отблъсква и отвращава. Това не е свят на нормални човешки взаимоотношения. Все повече ми се иска да имам животни за приятели.  Те поне показват някакво уважение...

вторник, 2 април 2013 г.

Как Айнщайн постигнал успеха си.

Веднъж попитали Айнщайн:
-След като имате формули за изразяване на толкова сложни теории и обяснение на толкова сложни явления, можете ли да напишете формулата, по която постигнахте Вашия успех?
Той отишъл до дъската и написал: У= У1 + У2 + У3.
Помолили го да обясни и той казал:
-У - това е успехът. У1 е умението ми да работя, У2 - умението ми да почивам, У3 - умението ми да мълча. Аз не бих станал Айнщайн, ако не умеех да слушам критиките, с които ме засипваха през целия ми живот.

събота, 30 март 2013 г.

Мечтите се сбъдват за тези, които могат да чакат и не си отказват от тях

И такаааа. Днес ще ви разкажа една история да едно момче, което нямаше достатъчно желание да учи, но имаше огромно желание да изкарва пари по лек начин.
Той започна да пише, но мързела и тук го повали. Въпреки това, той имаше добри идеи. Някои от тях ги разписваше на лист, други бяха в главата му. Той не искаше да бъде просто инженер, той искаше да остави своята следа в историята на човечеството. Нещата бяха много объркани за него - хем искаше да се занимава с изкуство, хем техниката го влечеше неистово. Той се опитваше да съчетае нещата, но беше непрекъснато потискан от майка си. Тя му казваше непрестанно да си гледа учението, но той въпреки това не спря да се опитва.

Направи си регистрации в различни сайтове, които дават пари да гледаш реклами. След известно време откри, че от там не могат да се правят кой знае какви пари. Щеше да му е трудно да постигне целта си - да стане независим. Междувременно си търсеше работа. И късметът му се усмихна и си намери работа в една фирма. Там като цяло работата беше лека, но липсата на организация го мъчеше много. Шефа беше тъп като гъз и с невежеството си утежняваше ситуацията. На работното място се мъчеше да създаде удобства и да си улесни работата, която шефа искаше да се прави. Много разпространена практика беше да се праща спам по e-mail. Принципно, всяка уважаваща себе си компания не би постъпила по този начин да продава продуктите си. И без това фирмата умираше (и сигурно все още умира, ако вече не е съвсем на края на житейския си път), затова трябваше да се привлекат клиенти някак. Спаменето се изразяваше в това да се пращат писма на всеки един човек, който съществуваше в хилядите позиции на мейлинг листовете. Затова, той реши да си направи програмка, която да ги праща писмата без да му се налага да си троши пръстите по клавиатурата. Това малко дразнеше околните - най-вече шефа, защото изглеждаше, че момчето нищо не прави.

Друг пример беше за това, че момчето не виждаше причина да преписва като изоглавен страници с текст, при условие, че можеше да го сканира текста, който е на хартия и да го обърне в текст. Не си спомняше, чия беше мисълта "Ако за осем часа трябва да отсека дърво, ще отделя шест , за да си наточа брадвата." но си я прилагаше и беше съвсем съгласен с нея. Защото един негов познат непрекъснато му повтаряше друга мисъл "Не ме мързи да си го направя мързеливо!" Най-накрая момчето беше дозряло до значението на последната мисъл.

Както и да е. Задържа се там само месец и го изгониха, но определено не страдаше, дори беше щастлив. Работата и колегите там бяха интересни и приятни, но ръководството не струваше и той ги прежали. След това продължи да търси какви ли не начини да изкарва каквито и да било пари. Накрая след доста търпение и чакане успя да получи одобрение от Гугъл за партньорската им програма AdSense и вече започна своите първи, но много важни стъпки за развитието на бъдещият му живот. Сега вече може да се отдаде на писането и това по един или друг начин да му носи някакви пари. Така хем съчетава полезното с приятното, хем при благоприятно стичане на обстоятелствата ще може да си позволи да започне да пътува и да пише интересни истории за случките около екскурзиите си.
Все пак това е история за това как мечтите се сбъдват и носят щастие, стига да си постоянен и да не се предаваш въпреки, пораженията, които ти се налага да изтърпиш. Важно е да знаеш какво искаш и да знаеш как да го постигнеш, въпреки пречките и думите на другите хора, които се опитват да те спрат и да те откажат от щастието ти. Не трябва да им позволяваш да ти налагат шаблони за това как те виждат щастието и да те напъхват в тях. Това си ти. Отделна личност, отделен индивид, който има своите мисли, чувства и виждания.

четвъртък, 28 март 2013 г.

Кармата!

И все пак има карма, която връща всичко на всеки, показвайки му грешките. Ако и ако си достатъчно умен би се поучил от тези грешки.

Да вземем мен за пример - имаше един много кратък период, в който приключвах трудна връзка и започвах нова. Необходимостта от поставянето на край, за да се роди новото начало.
След това (година и малко) колелото се завъртя и бях зарязан. Две седмици след зарязването се сбъдна предсказанието ми - че ще ме зареже заради един. Честно казано като се случи бях едновременно спокоен, удовлетворен и изпълнен с ярост, която контролирах и същевременно се чувствах съкрушен. За щастие успях да се отърся доста по-бързо от очакваното. (Дори се изненадах от себе си как го постигнах това за толкова кратко време.) С майка й бяхме приятели от преди това, много преди да тръгна с девойката и запазихме приятелски взаимоотношения и до ден днешен. С нея от време на време се виждаме. Понякога се случва да се засечем и с девойката, а тя започва да злобее. Аз съм над тези неща и не ги приемам навътре. Дори гледам на тях с лека насмешка. Защо злобее ли? Просто първото пророчество "официално" се сбъдна малко преди рождения й ден и аз в знак на протест не й честитих. В последствие разбрах, че това я е разочаровало. Е, малшанс!

По наблюденията ми във социалната мрежа (където са всички клюки) забелязах как профилите на двете влюбени гълъбчета бяха по едно време бяха "обвързан/на", "Омъжена", "сгодена". След това семейното положение изчезна. Общите им снимки мистериозно потънаха някъде и не се виждат. За сметка на това момъкът си е сложил снимки с новата му мацка, която изглежда по-добре от девойката...

вторник, 12 март 2013 г.

Изгреви и залези

Всеки залез носи спокойствие, а всеки изгрев надежда.
Залезите са красиви и бележат края не деня, чийто край бележи и край на работата, в известен смисъл и на мъките, бойното поле утихва. Светът някак замира и се успокоява. Предразполага те да положиш уморена глава някъде и да си отпочинеш.
Изгревите също са красиви. В природата е трудно да се каже кое е по-красиво "раждането" или "кончината" на деня. Изгревите ни дават надежда, че този ден ще бъде по-добър от предишния, че ще можем да поставим ново начало. Обикновено сутрин като се събудя съм благодарен, че и този ден ми е подарен.

четвъртък, 7 март 2013 г.

Нещата от живота

Има неща, които зависят изцяло от нас самите. Част от тези неща са сравнително лесни за постигане - достатъчно е да се захванем малко по-сериозно с тях и да ги постигнем. Има други неща, които ако наистина желаем да се получат трябва да вложим повече енергия, време, желание, малко хъс и става. Естествено, някои мечти, които трябва всеки да има, независимо от това колко абсурдни са те, изискват много постоянство, много труд, много късмет, много хъс, пот, понякога кръв, но ако желанието надделява и успява да ни мотивира и не ни влачи а ни води, дори леко летящо нещата ще се наредят както искаме.
За нещастие, има неща, с които трябва просто да се примирим. Тези неща са извън нашата "юрисдикция". Например любовта и смъртта не могат да ни бъдат изцяло подвластни, независимо от това, което правим. За смъртта идва един момент, в който това трябва да се случи и нищо не е в състояние да го предотврати, поне към момента науката не е напреднала толкова много. Любовта ли? Тя е прекрасно нещо, когато е споделена. Но доста често около мен забелязвам как Х обича У, но по някаква причина У не отвръща на чувствата на Х. Х започва да прави жестове, било то големи или малки, говори нежни думи, извинява се (защото в общия случай Х и У са били двойка и са се разделили по някаква причина), обяснява как не може без У. У обаче е продължил напред (ако допуснем, че са били двойка) и вече чувствата са изчезнали. В такъв случай не му остава нищо друго на Х, освен да се примири, че в тази ситуация е просто безсилен/на.
Има и ситуации, в които някои неща са като във вица за едни студент, които умрял и отишъл при Свети Петър. И Свети Петър го пратил в ада. Студентът имал правото да си избере в кой ад да иде - в човешки ад или в студентски. Студента си казал, че цял живот бил студент и искал да разбере какъв е нормалния ад - всичко било добре - ядене, пиене, жени, хазарт, само дето всеки ден идвал един дявол и му забивал един гвоздей отзад. Минал месец и студента се оплакал и помолил Св. Петър да го прати в студентския ад. Речено-сторено, там било като в човешкия ад - ядене, пиене, жени, хазарт, но нямало дявол. Минали няколко месеца и се появил един дявол с една кофа пирони. "Сесия, а колега!" казал дявола.
И в този момент, в процеса на писане на тази "статия" се сещам да добавя и приятелството към нещата, които са ни неподвластни. Не можем да имаме приятели насила. Те трябва да са избрали да бъдат до нас, но да са там, когато
И аз съм на това мнение

Труден характер


сряда, 27 февруари 2013 г.

Паденията

Днес бе поредно интервю за работа. Този път беше в Lufthanza за механик. Стана въпрос за операцията ми и като разбраха ме отпратиха. Е, и този път не се получи. Аз няма да се откажа, защото бях преминал първата фаза. Все пак мечът се калява в битките. Важното е да не се предаваш. Трябва да опитваш отново и отново и отново,  докато накрая се получи. Няма как да не успееш,  но трябва да си много упорит за да се получи. Може да се наложи да платиш скъпо, но ако го искаш наистина ще си заслужава всяка капка пот, всяса капка кръв, всяко усилие. Най-важното е накрая да си щастлив.

неделя, 24 февруари 2013 г.

Как хората, когато само те използват те превръщат в асоциален тип

И какво става като непрекъснато се раздаваш за другите, правиш каквото поискат от теб, когато го поискат. Влагаш сърце и душа при по-сложните услуги, които правиш. Когато ти искаш услуги, всички започват да си правят оглушки. Веднъж, втори път, трети път... и така докато в един момент вече нищо не е останало от теб и това, което искаш е мъничко любов и уважение, които са прекалено малко. Е няма как да не станеш безчувствено копеле, което да гледа с мрачен поглед върху света.
В социалната мрежа се среща мисълта "Доверието е като гумичката, с всяка следваща грешка става все по-малко." Аз мога да кажа същото и за този случай - правиш услуги, помагаш и колкото повече неща правиш, които след това не се компенсират "гумичката намалява и накрая изчезва" и като изчезне съвсем се превръщаш в безсърдечен и студен песимист, който не очаква нищо друго от хората освен да бъде използван отново, но това с времето вече се превръща в избор - дали да бъде или да не бъде. Естествено, изборът "да не бъде" се прави все по-често. Все по-често започва да отказва на хората, те спират да го търсят и той постепенно се превръща в социопат.

вторник, 19 февруари 2013 г.

Разказване на истории

Има истории, които така трябва да бъдат разказани, че всички да повярват, че са истина. Трябва да звучат реалистични, сякаш са се случили наистина. Да накараш публиката да изживее емоциите, които са в душите и сърцата на самите герои - ако са тъжни, Нейно величество да пророни сълзи или да се наслади на щастието им. Границата между истината и измислицата да бъде размита. Това е майсторството!

неделя, 17 февруари 2013 г.

Papa Roach Roses on my Grave

Truth shall be told one day
I'll be under ground one day
Don't forget me
Please forgive me
It's my redemption
Time for redemption
I'll see you on the other side

Отговорността да бъдеш родител


В последно време се замислям доста над нещата от живота и днес темата за размисъл, която ми се появи в главата е „да бъдеш родител“. Замислих се колко трудно е това. Колко много жертви трябва да правиш, за да можеш да се наречеш добър родител. Трябва ти време, търпение, средства, много любов, колко безсънни нощи би ти коствало отглеждането на детето, когато е болно. Намирането на прилична работа в днешните несигурни времена, за да можеш да поемеш не само собствената си издръжка, но и на потомството.
Нека не забравяме и нуждата от добро възпитание. За пример мога да посоча съвременните подрастващи – те са една пасмина, която е свикнала тати да носи, мама да меси и всичко да им се дава на готово – телефони, таблети, лаптопи, компютри нови дрешки, с които някои от тях изглеждат ужасно нелепо и смешно. Не четат, не се интересуват от знания. Вълнуват се от клюките за техните идоли, които са съвсем нелепи – чалга изпълнителки, коя с кой е спала; коя къде се е изложила; на коя какво й се е показало по време на участие и т.н. или комерсиалния поп, рап, R&B от Запада там бих казал, че ситуацията е почти същата, но е с глобални размери – всички им подражават. Правят неща, които мислят, че ги правят „яки“. Да, ама не. Нека не забравяме и липсата на уважение към по-старите, която се развива в подрастващите.
Грижите, които трябва да се полагат за децата не са никак леки, защото не всички имат подслон над главите си, топла дреха на гърбовете си през зимата, вкусна гозба на масата, всъщност и това за някои е „привилегия“. Децата като малки не трябва да бъдат лишавани от нищо, но това е трудна задача за доста родители. Защото със заплата от 300-400 лв. кое по-напред ще гледаш да направиш – да си платиш сметките, да гледаш да има нещо на масата, да купиш някоя дреха на себе си и на детето си, за да не изглеждаш съвсем в окаян вид като прошляк или ще задоволяваш капризите на детето си? Покрай мен има достатъчно поживели хора, които имат деца, някои от тях са ми набори - децата. С тях съм си говорил, че най-голямата болка за един родител е да гледа как детето му страда. Тук се връщаме на това, че децата са крехки същества, които трябва да обсипваме с любов непрекъснато, дори и когато пораснат. Грижите, които трябва да се полагат за децата трябва с времето да намаляват, за да могат и самите деца да се научат да бъдат отговорни. Но както всички на този свят, децата също боледуват, дори като са по-малки обикновено боледуват повече от възрастните. И тук идват безсънните нощи, които родителите прекарват над главата на детето, за да са сигурни, че ще оздравее и ще се оправи тяхното най-голямо щастие, тяхната светлина в живота.

!!!Престоят допълнения!!!

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

В памет на девствеността!

Нека станем и запазим минута мълчание в памет на загубените днес девственостти, които са паднали в името на любовта!

Какво ще направиш

Ако се опитам да бъда мил, ако те хвана за ръка, ако те прегърна, ако опитам те целуна ти ще:
-се дръпнеш, защото:
1. Не ти харесвам
2. Не съм твой тип
3. Познаваш тъжната ми страна и си я приела за моята основна личност и не вярваш да имам нещо положително
- или просто ще се оставиш на емоцията и ще ми дадеш възможността да ти покажа каква красота се крие под повърхността. Красота, общодостъпна, но незабележима с "просно око".
И все пак, ако решиш да се оставиш на емоцията би се изненадала от това какви светове се разкриват от вътрешността ми. Има красиви, има тъжни, има весели, има и грозни. Но кои светове ще видиш зависи изцяло от теб.

вторник, 12 февруари 2013 г.

Как да бъдем истинска "кифла" на 13

1. Ходете с възможно най-малко учебници на училище, за да можете да замените раницата с дамска чанта, нищо че сте едва седми клас.

2. Отделяйте по-малко време за ученето, за да ви остава повече време за грим и фризура.

3. Купете си по-големи очила, за да изглеждате по-модерно.

4. Направете си възможно най-много снимки пред огледалото, за да смажете конкуренцията. По възможност не го чистете, мръсните петна са секси.

5. Гледайте лошо.

6. Излъжете по-голям брой представители от другия пол, за да не изоставате в класацията.

7. Сменяйте статуса си във Фейсбук най-малко по 10 пъти на ден като всеки следващ път посланието става все по-вулгарно и все по-безмислено.

8. Откраднете гаджето на другарчето – никоя, уважаваща себе си представителка на женския пол във възраст 13-16г., не би си позволила да не го направи.

9. Никога не излизайте без грим от вкъщи, има много голяма възможност и най-близките ви да не ви познаят.
Ръководство за прохождащи кифли

Ръководство за прохождащи кифли

10. Грешна е представата, че високите токчета са само за възрастни – в детските магазини се предлагат токчета и на прохождащи.

11. Никога не слагайте чантата на рамото си, дръжте я така сякаш с ръката ви има проблем.

12. Никога не се усмихвайте на снимки, нацупените устни са нещо уникално, което никой до сега не е правил. От горе на всичкото е и красиво!

13. Не използвайте думи, които се използват в цивилизования свят – каруцарският речник много повече отива на жените.

14. Никога не оставяйте самочувствието си с покритие, надувайте се на воля!

15. Кой е казал, че не можеш да съчетаваш леопардовата щампа с тигрова на училище?

16. Тупирайте косата си минимум 2 пъти дължината на главата ви, изглежда по-семпло.

17. Направете си поне няколко снимки по бельо, но никога не подреждайте стаята си, колко по-разхвърляно, толкова по-секси.

18. Вие имате бюст, никой друг не притежава подобно нещо, затова не спирайте да го показвате.

19. Вие имате гадже, никой друг не притежава подобно нещо, затова не спирайте да си повтаряте „обичате милУууТо” публично, в Skype, Facebook или Impulse!

20. И накрая, но не на последно място – вие сте уникални, неповторими, незабравими и незаменими същества. Без вас света нямаше да бъде толкова смешен!

събота, 9 февруари 2013 г.

Имало едно време

Беше средата на декември месец и една година от операцията на белия му дроб беше изминала. Дори, когато му се спука дроба, година по-рано, не му тежеше много. Всичко си беше почти нормално, като изключим усещането как дроба се движеше вътре в него, започна да кашля повече, дори и през нощта. А като си поемаше по-дълбоко въздух и след това издишаше докато не остане кислород се чуваха хрипове, наподобяващи дишането на Dart Vader от „Междузвездни войни“. Е, сега нещата се бяха нормализирали, чувстваше се добре, дори си пушеше цигари от време на време, въпреки, че му бяха противопоказни, но той се чувстваше безсмъртен и липсата на баща му го мъчеше толкова много, че той искаше да ускори евентуалната среща между тях двамата. Нещата с гаджето му не вървяха никак добре, доста се караха, тя го зарязваше, я той вече нямаше какво да губи и нищо не го задържаше, затова започна да прави жалки опити да покрие нормативите за чуждестранния легион. Единственото място, където ще се чувства комфортно и няма да му се налага да крие тъмната си страна, дори тя би му била полезна там. Той започна да излиза да тича и да се подготвя за така наречения норматив на Купър – 3 километра трябва да бъдат пробягани за под 12 минути. Маршрута му беше ясен, но не и как ще се справи. Излизаше след всяка караница, която завършваше с раздяла и тичаше. Тогава беше позанемарил спорта и едва минаваше една трета от маршрута и му идеше да си изплюе дробовете, заради студа, на всичкото отгоре тичаше по тениска и едно поларено елече. Слюнката, сополите и сълзите му започваха да се стичат и да го давят, а сълзите замъгляваха погледа му. Не успяваше дори да завърши някак маршрута, и вкъщи се прибираше едвам дишайки, пъшкайки и кашляйки. Обикновено след това се чуваха с гаджето му по телефона и тя като го слушаше как едвам диша започваше да му се кара, а той я режеше с „Нали вече не сме гаджета?“ и тя от съжаление му казваше, че пак са гаджета. На него му беше пределно ясно още преди месеци накъде отиват нещата, даже те вече бяха стигнали. След като дойде фаталният 13-ти януари, ден петък. Нещата окончателно приключиха. Той страда известно време за нея, но в този момент неочаквано започна да му пише приятелка на гаджето му (вече бивша). Тя се опитваше да го утеши и да му помогне да я преживее по-леко раздялата. Тъй като той се беше подготвил за този момент и знаеше, че неминуемо ще се случи, бързо премина през „трудния период“, но не отрече и помощта на приятелката. Тя си нямаше гадже, а и нещата в компанията нещо се бяха изострили и тя се дръпна от тях и започна да излиза с него.

- Какво ще правиш сега, след като не си с нея?

- Честно казано не знам.

- Тя страдаше като те слушаше как ходиш да тичаш и да правиш някакъв си тест на Купър. За какво ти е това?

- Просто искам да постъпя в армията. И по-конкретно в чуждестранния легион.

- За какво ти е това?

- Просто нищо не ме задържа вече тук.

- А ако те накарам да останеш?

- Да остана заради теб?

- И как точно го виждаш да остана, заради теб?

- Не знам, мислех си, че може да се получи нещо.

- Ще бъда откровен – малки сте. Не трябваше изобщо да започвам връзка с нея.

- Не, не съм малка.

- И тя така казваше…

Приятелката се надигна на пръсти и го целуна. Той просто й отвърна.

- И сега какво? Не мислиш ли, че е малко нечестно спрямо нея да тръгнеш с мен?

- Кого се опитваш да заблудиш? Не съм ти го казвала, но когато тръгнахте с нея в началото тя говореше само за теб, постоянно те хвалеше. Ти беше нейния герой!

- Да, но сега не съм нейният герой!

- Остави ме да довърша, моля! И като ни запозна ти се оказа по-прекрасен от това, което тя описваше. И от тогава съм влюбена в теб.

- Е и?

- Знам, че искаш да й отмъстиш.

- Защо си така лицемерна?

- Не съм лицемерна, просто съм егоистка.

- Аха.

И така те станаха повече от приятели. Решиха да запазят в тайна връзката си. Той продължи с упражненията, вече започваше да влиза в ритъм. Така и не се отказа от желанието си да постъпи в чуждестранния легион. В един момент двамата започнаха да излизат по-често, за по-дълго време и него започна да го мързи леко и занемари нещата. Това продължи достатъчно дълго, че всичко, което бе натрупал като развитие отиде по дяволите. Започна да яде повече, да си разваля фигурата – направи коремче, засили цигарите. Какво да се прави, обръщаше повече внимание на приятелката, но и тя му обръщаше доста повече внимание от бившата му. Но моментът, в който отношенията им започнаха да се скапват и съответно охладняха.

Взе си телефона, изтегли си програми за тренировки и започна. Началото този път беше обещаващо. Лицевите упори му дойдоха прилично добре, коремните за него не бяха проблем. Тичането там също преди се имаше за добър, но сега не беше толкова уверен. Набиранията бяха под всякаква критика, едвам успя да се вдигне до половината. След първата тренировка мускулна треска скова тялото му. След това не прави нищо повече от 10 дни, докато мускулната треска не отмина. Тренировките му бяха постоянни в началото, но след това операцията започна да му прави номера и го опъваше. Той се притесни да не е започнал да му се отлепя дроба. Всичко изглеждаше някак загубено, докато веднъж в телефонен разговор, когато една вечер тя си изливаше душата.

- Знаеш ли, вече започва да ми писва всичко. Не издържам този начин на живот. Напоследък много ме нервят околните. Писна ми непрекъснато да се съобразявам със всички. След няколко месеца си хващам и заминавам за легиона!

- Знаеш ли, до колкото те опознах – няма да покриеш нормативите. Някъде ще те скъсат.

- Не бъди толкова сигурна. Аз съм болезнено амбициозен. Поставя ли си нещо за цел няма земна сила, която да е в състояние да ме спре и знаеш, постигам целта си, независимо от това, дали съм изразходвал в пъти повече ресурс от необходимия!

След тези думи затвори телефона. На другия ден му звънна една негова позната, с която се беше запознал горе-долу по същото време, когато се раздели с бившата си.

- …Ти само мрънкаш. Напоследък много ме товариш и затова не ти звъня много много.

- Ми… добре не страдам от това, че не ми звъниш. Ако ми липсваше аз щях да те търся.

- И с тия специални части само ме ядосваш.

- Това ми е мечта, която съм твърдо решен да постигна.

- Момче, я се стегни! Никой няма да те вземе с тази операция. Опомни се малко и слез на земята!

- Това ми е целта, която ще постигна!

- Не! Нищо няма да постигнеш!

- Е, В ТАКЪВ СЛУЧАЙ, НЯМАМ ДРУГ ИЗБОР ОСВЕН ДА УМРА ОПИТВАЙКИ СЕ!

Извика го в телефона, и й затвори на познатата. Това го амбицира, защото и двете му казаха, че нищо няма да се получи. Той знаеше, че каквото и да става, трябва да е във форма, за да го вземат, а ако не го вземат ще опитва докато не стане, или докато не издъхне.

Започна да прави личеви упори, след това коремни преси, както му е по програма. Като приключи излезе, навън беше зима. Операцията му беше започнала да го опъва отново и му пречеше да си поема дълбоко въздух. От упражненията преди това се чувстваше много уморен. Този път успя да изтича разстоянието, като си погледна часовника видя, че е с три минути и половина назад. След 2 дни времето беше още по-студено, но той излезе вечерта да виси на лостовете. Да, в по-голямата част от времето вися. Като реши, че е готов отиде да тича. Резултатът беше подобрен с цяла секунда. „Успявам! Те ще ми кажат, че няма да ме вземат. Могат само да се надяват.“ В този момент силен спазъм премина през операцията. За щастие премина за няколко секунди.

Следващите дни ината му го стимулираше – напредваше бавно, според програмите. На тичане успяваше да смъкне по секунда-две. Цената, обаче се вдигаше. Въздухът все повече не му достигаше, пулсът му се ускори. Сърцето му, дори без никакво натоварване започна да бие бясно. Внушаваше си, че цигарите ще му помогнат и започна да пуши по повече от кутия на ден, при това някакви гадни, защото не можеше да си позволи по-скъпи. И така, тренировките го задъхваха, подобряваше резултатите си с малко. Операцията го болеше, задъхваше се, а сърцето му започна да прави опити да избие през гръдния му кош.

Вече беше започнал да покрива нормативите – лицеви, тичане, набиране, коремни. Операцията го караше да се откаже, но ината и решимостта му не го позволиха. Един ден, докато правеше лицеви започнаха нервни болезнени импулси да преминават по гръбнака му. Не им обърна внимание. „Прекалено труден път минах, за да се откажа точно накрая, когато съм толкова близо!“ и продължи. След това дойде ред на коремните. Гръбнака започна да не го държи, но той продължи. Излезе за набиранията – сериите бяха едва едва завършени, мускулите на оперираната плешка, започнаха да се свиват и отпускат. Тези пулсации станаха болезнени и минаха през гръбнака му. „АЗ ИМАМ МЕЧТА И ЩЕ Я ПОСТИГНА…“ изкрещя той, след което нов спазъм го прониза. Той спря за момент, защото болката взе превес над самоконтрола му. Когато отпусна той продължи „… ИЛИ ЩЕ УМРА ОПИТВАЙКИ СЕ!“ В този момент силна кашлица го задави. Като го отпусна изплю една огромна мазна храчка, която половината беше кръв. Той погледна към храчката с презрение. Но като съзря кръвта нещо в него трепна и въпреки това запази самообладание – „тогава ще ума опитвайки се.“ Взе си водата и се отправи към мястото, от където си засичаше за тичането. Тръгна. Беше доста изцеден от предишните упражнения, но този път темпото му беше идеално. Никога не се бе движил толкова добре. Това го надъха и ускори още. Към средата на трасето той започна да изпитва болка в гръдния кош, но отказваше да спре. Е, наложи му се, защото едвам дишаше. Спря за десетина секунди и усети онова странно усещане, което усети като му се спука дроба за първи път – дробът се отлепи и започна да се свива, кухината между дроба и гръдния кош нарастваше, което като усещане беше сякаш си носил тежък чувал на рамо. Времето за почивка изтече, той гонеше норматив! Сега му се отдаваше възможността да постави личен рекорд. Продължи, макар да знаеше, че не трябва. Мечтата го водеше толкова силно, че той спря да чувства болката. Докато изплюваше насъбралата се слюнка, която не можеше да преглътне, забеляза наситено червения цвят. Половин километър по-късно се сгромоляса. Просто всичко вече беше отказало да му се подчинява. Не му стигаше въздух, ударите на сърцето затихваха. Опита да се изправи, но не успя да помръдне нито един от крайниците си. Осъзна, че има нужда от помощ, която нямаше изгледи да дойде от никъде. Изкашля още кръв. Това беше печалният му край, който беше напразен. И все пак сетните му мигове бяха радостни за него. Не се отказа от мечтата си, макар и да го бе погубила. Предпочете да се бори и да умре за мечтата си, след като нищо не го задържаше тук, отколкото да беше останал да вегетира без мечта, без ясна цел в живота си, защото всичко, на което той държеше вече го нямаше, като част от нещата бяха съвсем безвъзвратно загубени – като да изгориш лист хартия и след това да успешно да го възстановиш.

Мечтите

Предвид обстоятелствата, които се случват около мен в личен аспект искам да ви кажа нещо.

Следвайте мечтите си, независимо колко абсурдни, невъжможни и смешни да изглеждат в очите на другите. Това са вашите нужди, чувства, желания - неща, които ще ви приближат към най-главната цел на всеки човек - да бъде щастлив. Щастието е крайната цел.
Мечтите са си ваши и с необходимите усилия ще успеете! Не се предавайте. Не позволявайте животът да ви откаже от мечтите! Когато съдбата ви пречупи, поставайки ви на колене почерпете опит от птиците Феникс - изгаря и след това се преражда от собствената си пепел.
Следвайте мечтите си и ги постигнете с цената на всичко.
Аз лично съм си изградил един принцип - "ще го постигна или ще умра опитвайки се!"

петък, 8 февруари 2013 г.

КОГАТО ЗАПОЧНАХ ДА ОБИЧАМ СЕБЕ СИ...


• Когато започнах да обичам себе си, открих, че мъката и страданията са само предупредителни сигнали за това, че живея против своята собствена истинност.Днес аз знам, че това се нарича "да бъдеш самия себе си".

• Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да обидиш някого, ако го принуждаваш да изпълнява собствените си желания, макар да знаеш, че не им е дошло времето и човекът още не е готов за това, въпреки че този човек бях аз самият.Днес наричам това "самоуважение".

• Когато започнах да обичам себе си, спрях да жадувам за друг живот и изведнъж видях, че всичко, който ме заобикаля сега, ме приканва да раста.Днес аз наричам това "зрялост".

• Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства аз се намирам в точното място и в точното време и всичко се случва точно когато трябва.Така че мога да бъда спокоен.Днес аз наричам това "увереност в себе си".

• Когато започнах да обичам себе си, престанах да крада от своето собствено време и спрях да правя грандиозни планове за бъдещето.Днес правя само онова, което ми доставя радост и ме прави щастлив, нещата, които обичам и които развеселяват сърцето ми.Правя това по свой собствен начин и в свой собствен ритъм.Днес аз наричам това "простота".

• Когато започнах да обичам себе си, аз се освободих от всичко, което вреди на моето здраве - храна, хора, вещи, ситуации.Всичко, което ме дърпаше надолу и ме отвеждаше далеч от мен самия.В началото наричах тази позиция здравословен егоизъм.Днес аз знам, че това е "любов към самия себе си".

• Когато започнах да обичам себе си, престанах да се опитвам да бъда винаги прав.И оттогава започнах все по-малко да греша.Днес разбирам, че това е "скромност".

• Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се тревожа за бъдещето. Днес живея само в настоящия момент, в който се случва всичко.Днес аз живея всеки ден, ден след ден, и наричам това "удовлетворение".

• Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ми пречи, че от него мога дори да се разболея.Когато обаче го свързах с моето сърце, той веднага ми стана ценен помощник.Тази връзка днес аз наричам "мъдростта на сърцето".

• Ние повече нямаме нужда от спорове, конфронтации, проблеми със самите нас и с другите хора.Дори звездите се сблъскват, а от сблъсъка се раждат нови светове.Днес аз знам, че това е Животът.

Чарли Чаплин

събота, 2 февруари 2013 г.

БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ - Блага Димитрова

Искаш с теб да останем добри познати?
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни -
дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък
Ще сме най-чужди в света.

сряда, 30 януари 2013 г.

За мотивацията и мързела и още нещо

След безкрайни спорове с майка ми и още доста познати и приятели, относно мързела ми, реших най-накрая да представя моята гледна точка за това как стоят нещата. Нямам претенции да е правилна изобщо, само в моите очи и представи.
Факт е, че не полагам големи усилия, за да работя върху себе си. Доста често се случва просто да оставям времето да си минава просто така, бистрейки дилемата "Аз ли убивам времето или то мен". Това погледнато отстрани наистина в очите на другите изглежда като мързел. Аз го определям като липса на мотивация. Може би, проблемът идва от това, че за да върша нещо, то трябва да ме прави щастлив или поне да ми носи някаква, макар и минимална, радост. И стигаме до там, че не виждам смисъла от това да развивам потенциала си и да съм на върха. Какъв е смисъла да бъда на върха, щом нямам с кого да го споделя. Искам да бъда обичан и харесван, заради това, което съм, а не заради това, как изглеждам или какво имам. Искам да бъде оценена личността ми, знанията и уменията (които за момента не са много, но вярвам, че един ден ще наваксам пропуските). Искам някой да види потенциала ми, който е съизмерим с вселената, да ми даде смисъла на това да се развивам и да достигна висините на това, с което се заема. Да извърви пътя с мен, да ми помага да се изправя, когато срещам спънки, да споделя радостта и щастието в хубавите моменти. Накрая, когато завърша пътя, към победата и я грабна, ми се иска да изрека думите: "Е, успяхме! И преди да ми кажеш, че съм постигнал всичко сам, без теб всичко това не би имало смисъл. Извървя пътя заедно с мен! Знаеш какви усилия ми е коствало постигането на всичко това! Най-лесно за някой друг би било да дойде наготово, когато съм постигнал всичко и да се интересува от физическото измерение на успехите ми."
Работата е там, че имам капацитета, възможността, силата, качествата и всичко останало, което е необходимо

вторник, 29 януари 2013 г.

Един специален ден - прелюдия!

Една записка, която открих току-що в тефтера, няколко страници преди Един специален ден :

Рожденият ми ден наближава и вместо да съм в приповдигнато настроение усещам някакво безпокойство и напрегнатост. Има толкова много неща, които искам за подарък, но тези, които биха ме направили истински щастлив не могат да се купят с пари. Към сегашният момент не се и намират хора, които да го направят. Е, един от "безплатните" подаръци възнамерявам да си го подаря сам (чието подаряване зависи на 99% от мен) - спускане с колело от Витоша. Дано да е хубаво времето.

понеделник, 28 януари 2013 г.

Хвани я и не я пускай!



- Тате, разкажи ми нещо интересно за мама.

- Когато, синко, се уговаряхме с майка ти да се видим и аз трябваше да я взимам от любимото й кафе, където се събираше с нейните приятелки, аз обичах да заставам отвън и да я наблюдавам, да наблюдавам невинните й жестове, които ми показваха една чиста, дори малко детска любов. Гледам я всеки път така се беше приготвила, че ми спираше дъха - романтични къдрици, спускащи се по лицето й и подчертани нежни женски черти. Красота! Когато нейните приятелки й говориха, тя ги гледаше празно, мислите й бяха насочени единствено към моето пристигане. Всеки път щом се чуеше врата тя се обръщаше с надежда, всеки път щом чуеше, че спира кола - тя потръпваше. Още неизминала и една минутка, си гледаше телефона, да не би пък да е пропуснала повикване, да не е забравила на режим без звук. И всеки път не беше, но тя намираше спокойствие у тези си действия. Крачетата й трепереха от вълнение. Изваждаше малкото си огледалце да види да не би да се е развалило нещо, да не се е изтрил блясъкът по нейните устни.Колко сладко нали? А в момента на пристигането ми - такова вълнение,такъв фурор от емоции и едновременно с това такова спокойствие от сигурността, която една мъжка сила дава на нежната женска душа.Така можеш да разбереш дали едно момиче е истински влюбено в теб, синко. Наблюдавай я - ако тръпне по срещите с теб, то хвани я и не я изпускай! Обичай я и така ще бъде най-красивата! ♥ : ))


Източник: Я. Богоева

събота, 26 януари 2013 г.

Един специален ден.

И така...
В тази публикация "вадя от чекмеджето" описанието на последния ми рожден ден, описан на хартия.

8:37 часа: Днес е рожденият ми ден. За момента всичко върви по план:
- Времето е такова, каквото си го пожелах.
- Успях да се наспя, даже станах по-рано от предвиденото.
За в планината ще ми трябват допълнителни калории, затова отивам до магазина, приготвям раницата и... тръгвам да посрещна съдбата си.

10:00 часа: За момента всичко е наред. Скоро тръгвам. Моментът на истината наближава.

10:30 часа: Пълен с енергия поемам на път.

11:26 часа: От нас до Княжево стигнах за около 45 минути (като се включва и разговорът с Дияна Ценова). Поизпотих се, докато стигна, но не бе трудно. Малко почивка и поемам към крайната цел - Златните мостове.

12:12 часа: Около 37 минути след началото на това приключение вече стигнах първото място за почивка - Белята вода. Пътят ще бъде много приятен за спускане. Е, и за изкачване не е толкова гаден :) Хапвам, наливам си и двете шишета с вода и продължавам. Крайната дестинация ме зове. Няма много хора и това е добре - няма да има кой да ми се пречка надолу.

13:34 часа: Есента не е настъпила, но се задава. За час и 45 минути някъде успях да преодолея предизвикателството и вече съм на Златните мостове. Пътят е сравнително приятен, но са направили кофти канавки.

13:40 часа: Първата стъпка за постигането на мечтите вече е направена. Качих се на Златните с колело. Сега следва спускането, което посвещавам на татко Слави

Старче, липсваш ми, а дори нямаш представа колко... Искам един ден като погледнеш надолу към мен да кажеш: "Това е моето момче! Горд съм, че ми е син."
14:45 часа: Мечтата се превръща в реалност след:
3...
2...
1...
ЕКШЪН
СПУСКАНЕ

21:00 В Mr. Pizza съм, сам с въображаемите ми приятели. Поне те са до мен! Обстановката беше спокойна. Музиката не си спомням каква точно беше, защото не стигаше до съзнанието ми. Аз бях едновременно щастлив и нещастен. Щастието ми се дължеше на това, че направих нещо, което се канех от безкрайно дълго време да направя. Тъгата... просто вече слънцето се беше скрило и "истинските хора" са като сенките - с теб са, докато има слънце, а после изчезват. Денят показа, че мога да разчитам на себе си и също, че мога сам да върша неща, които ме правят щастлив.
Спускането не протече гладко. Естествено шибаните вадички ме преебаха. На един завой излетях и отнесох едно не много дебело дърво - дънер, което беше метнато отстрани на склона, успоредно на пътеката. Стъблото, където бе отрязано горските го бяха оставили да сочи нагоре - посоката, от която долетях аз. Рамото ми се заби в отрязаната част, раницата ми се скъса. От накладките на спирачките почти нищо не беше останало. Най-много ме е яд за раницата - обичах тази раница. С нея бях преживял доста. Всъщност, тя беше на гърба ми и при предишното спускане от Витоша.

21:56 часа: Не понякога, а обикновено да останеш сам е най-доброто решение. Слязох за около 40 минути с падането. Падането... то бе просто епично.

Да бъдеш силен!

Да бъдеш силен е много гадна роля. Когато си силен, другите очакват да бъдеш винаги такъв. Винаги да бъдеш там, където и когато другите искат да бъдеш, да оказваш подкрепа на слабите, да помагаш на падналите да се изправят отново, да вдъхваш кураж и вяра в околните.
По подразбиране, когато си силен, от теб се очаква да бъдеш винаги упора на другите. Никой не те пита дали можеш, дали искаш, дали нямаш нужда от нещо, дали в момента не си слаб. Никой не го интересува това! Всички разчитат на теб. Когато си добродушен и силен, помагайки на другите всеки път те свикват с това и започват да си мислят, че си им длъжен, че си  задължен да им помагаш. Винаги се сещат за теб в техните трудни моменти и искат помощ. Когато ти споменеш, че имаш нужда от помощ, обикновено другите са толкова вглъбени в собствените си проблеми, че пропускливостта е избирателна и ако не е свързано с решение на техните проблеми, информацията не стига до обработване в мозъка. Когато си силен и си в момент на слабост и имаш нужда от помощ да се изправиш, другите си намират оправдания да не ти помогнат. Тогава, единственото нещо, което можеш да направиш е да останеш на земята, докато събереш достатъчно сила да се изправиш. Падаш, ставаш и продължаваш напред, защото това е да си силен. Всички очакват да се изправиш, независимо колко усилия ти коства; и не само това - правиш го сам, защото никой не ти подава ръка. Е, има и случаи, когато се появяват и стойностни хора. И така, нещата се случват, докато не си паднал за пореден път. Отново не срещаш помощ от почти никъде, тогава, защото си силен събираш сили да се изправиш, изправяш се и си тръгваш, защото си се уморил да бъдеш силен за хората, които само това очакват - да бъдеш силен, да намираш решение на проблемите им, да си им изгоден, само и единствено когато им трябваш. Не! Такива хора не ти трябват. Затова подкрепяш хората, които са се доказали, че заслужават внимание, помощ, подкрепа и всичко останало. Колкото и да ти е трудно трябва да бъдеш силен и да си тръгнеш, въпреки болката и празнината, която ще се образуват от раздялата. Но това е същността да бъдеш силен - винаги намираш сили да се изправиш и да продължиш напред, въпреки всичко и всички.

събота, 12 януари 2013 г.

Свършване на работа

Когато трябва да се свърши нещо, независещо от мен:
Първо: изчерпвам всички възможни дипломатически варианти за решаването на проблема. Ако това не помогне...
Второ: вадя тежката артилерия и го правя насилствено. Whatever it takes!

неделя, 6 януари 2013 г.

Разкъсването на връзката между майка и син

Връзката между майка ми и мен считам, че трябва да бъде разкъсана по един или друг начин, без значение как. Не е важно дали ще съм далече от нея или ще издъхна в ръцете й всичко това не е важно. Важното е да сме разделени. Много ме мъчат взаимоотношенията с нея. На моменти тя просто излиза извън кожата си за някакви дреболии. Много ме мотивира да се развивам и един прекрасен ден да си тръгна и повече да не се върна, нито ще й пиша, нито ще се виждаме, нито ще й звъня. Като ще се постарая да не успее да ме намери. Просто трябва! Тази връзка ме убива емоционално. Ще намеря начин да се издържам сам и тогава всичко ще приключи! И ще имам едно страдание по-малко...

Вниманието

Честно казано вече започна да ми писва да се боря за внимание. Приемам нещата спокойно, защото един ден вниманието, което търся от хората и не го получавам сега, те ще ме ми го връщат, искайки от мен да направя нещо за тях. Мъчи ме само мисълта как да постъпя тогава - да ги отрежа директно или да ги размотавам доволно дълго време? Аз съм от хората, които обичат да помагат, но те така си го правят...