Ако се опитам да бъда мил, ако те хвана за ръка, ако те прегърна, ако опитам те целуна ти ще:
-се дръпнеш, защото:
1. Не ти харесвам
2. Не съм твой тип
3. Познаваш тъжната ми страна и си я приела за моята основна личност и не вярваш да имам нещо положително
- или просто ще се оставиш на емоцията и ще ми дадеш възможността да ти покажа каква красота се крие под повърхността. Красота, общодостъпна, но незабележима с "просно око".
И все пак, ако решиш да се оставиш на емоцията би се изненадала от това какви светове се разкриват от вътрешността ми. Има красиви, има тъжни, има весели, има и грозни. Но кои светове ще видиш зависи изцяло от теб.
Translate
четвъртък, 14 февруари 2013 г.
Какво ще направиш
вторник, 12 февруари 2013 г.
Как да бъдем истинска "кифла" на 13
1. Ходете с възможно най-малко учебници на училище, за да можете да замените раницата с дамска чанта, нищо че сте едва седми клас.
2. Отделяйте по-малко време за ученето, за да ви остава повече време за грим и фризура.
3. Купете си по-големи очила, за да изглеждате по-модерно.
4. Направете си възможно най-много снимки пред огледалото, за да смажете конкуренцията. По възможност не го чистете, мръсните петна са секси.
5. Гледайте лошо.
6. Излъжете по-голям брой представители от другия пол, за да не изоставате в класацията.
7. Сменяйте статуса си във Фейсбук най-малко по 10 пъти на ден като всеки следващ път посланието става все по-вулгарно и все по-безмислено.
8. Откраднете гаджето на другарчето – никоя, уважаваща себе си представителка на женския пол във възраст 13-16г., не би си позволила да не го направи.
9. Никога не излизайте без грим от вкъщи, има много голяма възможност и най-близките ви да не ви познаят.
Ръководство за прохождащи кифли
Ръководство за прохождащи кифли
10. Грешна е представата, че високите токчета са само за възрастни – в детските магазини се предлагат токчета и на прохождащи.
11. Никога не слагайте чантата на рамото си, дръжте я така сякаш с ръката ви има проблем.
12. Никога не се усмихвайте на снимки, нацупените устни са нещо уникално, което никой до сега не е правил. От горе на всичкото е и красиво!
13. Не използвайте думи, които се използват в цивилизования свят – каруцарският речник много повече отива на жените.
14. Никога не оставяйте самочувствието си с покритие, надувайте се на воля!
15. Кой е казал, че не можеш да съчетаваш леопардовата щампа с тигрова на училище?
16. Тупирайте косата си минимум 2 пъти дължината на главата ви, изглежда по-семпло.
17. Направете си поне няколко снимки по бельо, но никога не подреждайте стаята си, колко по-разхвърляно, толкова по-секси.
18. Вие имате бюст, никой друг не притежава подобно нещо, затова не спирайте да го показвате.
19. Вие имате гадже, никой друг не притежава подобно нещо, затова не спирайте да си повтаряте „обичате милУууТо” публично, в Skype, Facebook или Impulse!
20. И накрая, но не на последно място – вие сте уникални, неповторими, незабравими и незаменими същества. Без вас света нямаше да бъде толкова смешен!
2. Отделяйте по-малко време за ученето, за да ви остава повече време за грим и фризура.
3. Купете си по-големи очила, за да изглеждате по-модерно.
4. Направете си възможно най-много снимки пред огледалото, за да смажете конкуренцията. По възможност не го чистете, мръсните петна са секси.
5. Гледайте лошо.
6. Излъжете по-голям брой представители от другия пол, за да не изоставате в класацията.
7. Сменяйте статуса си във Фейсбук най-малко по 10 пъти на ден като всеки следващ път посланието става все по-вулгарно и все по-безмислено.
8. Откраднете гаджето на другарчето – никоя, уважаваща себе си представителка на женския пол във възраст 13-16г., не би си позволила да не го направи.
9. Никога не излизайте без грим от вкъщи, има много голяма възможност и най-близките ви да не ви познаят.
Ръководство за прохождащи кифли
Ръководство за прохождащи кифли
10. Грешна е представата, че високите токчета са само за възрастни – в детските магазини се предлагат токчета и на прохождащи.
11. Никога не слагайте чантата на рамото си, дръжте я така сякаш с ръката ви има проблем.
12. Никога не се усмихвайте на снимки, нацупените устни са нещо уникално, което никой до сега не е правил. От горе на всичкото е и красиво!
13. Не използвайте думи, които се използват в цивилизования свят – каруцарският речник много повече отива на жените.
14. Никога не оставяйте самочувствието си с покритие, надувайте се на воля!
15. Кой е казал, че не можеш да съчетаваш леопардовата щампа с тигрова на училище?
16. Тупирайте косата си минимум 2 пъти дължината на главата ви, изглежда по-семпло.
17. Направете си поне няколко снимки по бельо, но никога не подреждайте стаята си, колко по-разхвърляно, толкова по-секси.
18. Вие имате бюст, никой друг не притежава подобно нещо, затова не спирайте да го показвате.
19. Вие имате гадже, никой друг не притежава подобно нещо, затова не спирайте да си повтаряте „обичате милУууТо” публично, в Skype, Facebook или Impulse!
20. И накрая, но не на последно място – вие сте уникални, неповторими, незабравими и незаменими същества. Без вас света нямаше да бъде толкова смешен!
събота, 9 февруари 2013 г.
Имало едно време
Беше средата на декември месец и една година от операцията на белия му дроб беше изминала. Дори, когато му се спука дроба, година по-рано, не му тежеше много. Всичко си беше почти нормално, като изключим усещането как дроба се движеше вътре в него, започна да кашля повече, дори и през нощта. А като си поемаше по-дълбоко въздух и след това издишаше докато не остане кислород се чуваха хрипове, наподобяващи дишането на Dart Vader от „Междузвездни войни“. Е, сега нещата се бяха нормализирали, чувстваше се добре, дори си пушеше цигари от време на време, въпреки, че му бяха противопоказни, но той се чувстваше безсмъртен и липсата на баща му го мъчеше толкова много, че той искаше да ускори евентуалната среща между тях двамата. Нещата с гаджето му не вървяха никак добре, доста се караха, тя го зарязваше, я той вече нямаше какво да губи и нищо не го задържаше, затова започна да прави жалки опити да покрие нормативите за чуждестранния легион. Единственото място, където ще се чувства комфортно и няма да му се налага да крие тъмната си страна, дори тя би му била полезна там. Той започна да излиза да тича и да се подготвя за така наречения норматив на Купър – 3 километра трябва да бъдат пробягани за под 12 минути. Маршрута му беше ясен, но не и как ще се справи. Излизаше след всяка караница, която завършваше с раздяла и тичаше. Тогава беше позанемарил спорта и едва минаваше една трета от маршрута и му идеше да си изплюе дробовете, заради студа, на всичкото отгоре тичаше по тениска и едно поларено елече. Слюнката, сополите и сълзите му започваха да се стичат и да го давят, а сълзите замъгляваха погледа му. Не успяваше дори да завърши някак маршрута, и вкъщи се прибираше едвам дишайки, пъшкайки и кашляйки. Обикновено след това се чуваха с гаджето му по телефона и тя като го слушаше как едвам диша започваше да му се кара, а той я режеше с „Нали вече не сме гаджета?“ и тя от съжаление му казваше, че пак са гаджета. На него му беше пределно ясно още преди месеци накъде отиват нещата, даже те вече бяха стигнали. След като дойде фаталният 13-ти януари, ден петък. Нещата окончателно приключиха. Той страда известно време за нея, но в този момент неочаквано започна да му пише приятелка на гаджето му (вече бивша). Тя се опитваше да го утеши и да му помогне да я преживее по-леко раздялата. Тъй като той се беше подготвил за този момент и знаеше, че неминуемо ще се случи, бързо премина през „трудния период“, но не отрече и помощта на приятелката. Тя си нямаше гадже, а и нещата в компанията нещо се бяха изострили и тя се дръпна от тях и започна да излиза с него.
- Какво ще правиш сега, след като не си с нея?
- Честно казано не знам.
- Тя страдаше като те слушаше как ходиш да тичаш и да правиш някакъв си тест на Купър. За какво ти е това?
- Просто искам да постъпя в армията. И по-конкретно в чуждестранния легион.
- За какво ти е това?
- Просто нищо не ме задържа вече тук.
- А ако те накарам да останеш?
- Да остана заради теб?
- И как точно го виждаш да остана, заради теб?
- Не знам, мислех си, че може да се получи нещо.
- Ще бъда откровен – малки сте. Не трябваше изобщо да започвам връзка с нея.
- Не, не съм малка.
- И тя така казваше…
Приятелката се надигна на пръсти и го целуна. Той просто й отвърна.
- И сега какво? Не мислиш ли, че е малко нечестно спрямо нея да тръгнеш с мен?
- Кого се опитваш да заблудиш? Не съм ти го казвала, но когато тръгнахте с нея в началото тя говореше само за теб, постоянно те хвалеше. Ти беше нейния герой!
- Да, но сега не съм нейният герой!
- Остави ме да довърша, моля! И като ни запозна ти се оказа по-прекрасен от това, което тя описваше. И от тогава съм влюбена в теб.
- Е и?
- Знам, че искаш да й отмъстиш.
- Защо си така лицемерна?
- Не съм лицемерна, просто съм егоистка.
- Аха.
И така те станаха повече от приятели. Решиха да запазят в тайна връзката си. Той продължи с упражненията, вече започваше да влиза в ритъм. Така и не се отказа от желанието си да постъпи в чуждестранния легион. В един момент двамата започнаха да излизат по-често, за по-дълго време и него започна да го мързи леко и занемари нещата. Това продължи достатъчно дълго, че всичко, което бе натрупал като развитие отиде по дяволите. Започна да яде повече, да си разваля фигурата – направи коремче, засили цигарите. Какво да се прави, обръщаше повече внимание на приятелката, но и тя му обръщаше доста повече внимание от бившата му. Но моментът, в който отношенията им започнаха да се скапват и съответно охладняха.
Взе си телефона, изтегли си програми за тренировки и започна. Началото този път беше обещаващо. Лицевите упори му дойдоха прилично добре, коремните за него не бяха проблем. Тичането там също преди се имаше за добър, но сега не беше толкова уверен. Набиранията бяха под всякаква критика, едвам успя да се вдигне до половината. След първата тренировка мускулна треска скова тялото му. След това не прави нищо повече от 10 дни, докато мускулната треска не отмина. Тренировките му бяха постоянни в началото, но след това операцията започна да му прави номера и го опъваше. Той се притесни да не е започнал да му се отлепя дроба. Всичко изглеждаше някак загубено, докато веднъж в телефонен разговор, когато една вечер тя си изливаше душата.
- Знаеш ли, вече започва да ми писва всичко. Не издържам този начин на живот. Напоследък много ме нервят околните. Писна ми непрекъснато да се съобразявам със всички. След няколко месеца си хващам и заминавам за легиона!
- Знаеш ли, до колкото те опознах – няма да покриеш нормативите. Някъде ще те скъсат.
- Не бъди толкова сигурна. Аз съм болезнено амбициозен. Поставя ли си нещо за цел няма земна сила, която да е в състояние да ме спре и знаеш, постигам целта си, независимо от това, дали съм изразходвал в пъти повече ресурс от необходимия!
След тези думи затвори телефона. На другия ден му звънна една негова позната, с която се беше запознал горе-долу по същото време, когато се раздели с бившата си.
- …Ти само мрънкаш. Напоследък много ме товариш и затова не ти звъня много много.
- Ми… добре не страдам от това, че не ми звъниш. Ако ми липсваше аз щях да те търся.
- И с тия специални части само ме ядосваш.
- Това ми е мечта, която съм твърдо решен да постигна.
- Момче, я се стегни! Никой няма да те вземе с тази операция. Опомни се малко и слез на земята!
- Това ми е целта, която ще постигна!
- Не! Нищо няма да постигнеш!
- Е, В ТАКЪВ СЛУЧАЙ, НЯМАМ ДРУГ ИЗБОР ОСВЕН ДА УМРА ОПИТВАЙКИ СЕ!
Извика го в телефона, и й затвори на познатата. Това го амбицира, защото и двете му казаха, че нищо няма да се получи. Той знаеше, че каквото и да става, трябва да е във форма, за да го вземат, а ако не го вземат ще опитва докато не стане, или докато не издъхне.
Започна да прави личеви упори, след това коремни преси, както му е по програма. Като приключи излезе, навън беше зима. Операцията му беше започнала да го опъва отново и му пречеше да си поема дълбоко въздух. От упражненията преди това се чувстваше много уморен. Този път успя да изтича разстоянието, като си погледна часовника видя, че е с три минути и половина назад. След 2 дни времето беше още по-студено, но той излезе вечерта да виси на лостовете. Да, в по-голямата част от времето вися. Като реши, че е готов отиде да тича. Резултатът беше подобрен с цяла секунда. „Успявам! Те ще ми кажат, че няма да ме вземат. Могат само да се надяват.“ В този момент силен спазъм премина през операцията. За щастие премина за няколко секунди.
Следващите дни ината му го стимулираше – напредваше бавно, според програмите. На тичане успяваше да смъкне по секунда-две. Цената, обаче се вдигаше. Въздухът все повече не му достигаше, пулсът му се ускори. Сърцето му, дори без никакво натоварване започна да бие бясно. Внушаваше си, че цигарите ще му помогнат и започна да пуши по повече от кутия на ден, при това някакви гадни, защото не можеше да си позволи по-скъпи. И така, тренировките го задъхваха, подобряваше резултатите си с малко. Операцията го болеше, задъхваше се, а сърцето му започна да прави опити да избие през гръдния му кош.
Вече беше започнал да покрива нормативите – лицеви, тичане, набиране, коремни. Операцията го караше да се откаже, но ината и решимостта му не го позволиха. Един ден, докато правеше лицеви започнаха нервни болезнени импулси да преминават по гръбнака му. Не им обърна внимание. „Прекалено труден път минах, за да се откажа точно накрая, когато съм толкова близо!“ и продължи. След това дойде ред на коремните. Гръбнака започна да не го държи, но той продължи. Излезе за набиранията – сериите бяха едва едва завършени, мускулите на оперираната плешка, започнаха да се свиват и отпускат. Тези пулсации станаха болезнени и минаха през гръбнака му. „АЗ ИМАМ МЕЧТА И ЩЕ Я ПОСТИГНА…“ изкрещя той, след което нов спазъм го прониза. Той спря за момент, защото болката взе превес над самоконтрола му. Когато отпусна той продължи „… ИЛИ ЩЕ УМРА ОПИТВАЙКИ СЕ!“ В този момент силна кашлица го задави. Като го отпусна изплю една огромна мазна храчка, която половината беше кръв. Той погледна към храчката с презрение. Но като съзря кръвта нещо в него трепна и въпреки това запази самообладание – „тогава ще ума опитвайки се.“ Взе си водата и се отправи към мястото, от където си засичаше за тичането. Тръгна. Беше доста изцеден от предишните упражнения, но този път темпото му беше идеално. Никога не се бе движил толкова добре. Това го надъха и ускори още. Към средата на трасето той започна да изпитва болка в гръдния кош, но отказваше да спре. Е, наложи му се, защото едвам дишаше. Спря за десетина секунди и усети онова странно усещане, което усети като му се спука дроба за първи път – дробът се отлепи и започна да се свива, кухината между дроба и гръдния кош нарастваше, което като усещане беше сякаш си носил тежък чувал на рамо. Времето за почивка изтече, той гонеше норматив! Сега му се отдаваше възможността да постави личен рекорд. Продължи, макар да знаеше, че не трябва. Мечтата го водеше толкова силно, че той спря да чувства болката. Докато изплюваше насъбралата се слюнка, която не можеше да преглътне, забеляза наситено червения цвят. Половин километър по-късно се сгромоляса. Просто всичко вече беше отказало да му се подчинява. Не му стигаше въздух, ударите на сърцето затихваха. Опита да се изправи, но не успя да помръдне нито един от крайниците си. Осъзна, че има нужда от помощ, която нямаше изгледи да дойде от никъде. Изкашля още кръв. Това беше печалният му край, който беше напразен. И все пак сетните му мигове бяха радостни за него. Не се отказа от мечтата си, макар и да го бе погубила. Предпочете да се бори и да умре за мечтата си, след като нищо не го задържаше тук, отколкото да беше останал да вегетира без мечта, без ясна цел в живота си, защото всичко, на което той държеше вече го нямаше, като част от нещата бяха съвсем безвъзвратно загубени – като да изгориш лист хартия и след това да успешно да го възстановиш.
- Какво ще правиш сега, след като не си с нея?
- Честно казано не знам.
- Тя страдаше като те слушаше как ходиш да тичаш и да правиш някакъв си тест на Купър. За какво ти е това?
- Просто искам да постъпя в армията. И по-конкретно в чуждестранния легион.
- За какво ти е това?
- Просто нищо не ме задържа вече тук.
- А ако те накарам да останеш?
- Да остана заради теб?
- И как точно го виждаш да остана, заради теб?
- Не знам, мислех си, че може да се получи нещо.
- Ще бъда откровен – малки сте. Не трябваше изобщо да започвам връзка с нея.
- Не, не съм малка.
- И тя така казваше…
Приятелката се надигна на пръсти и го целуна. Той просто й отвърна.
- И сега какво? Не мислиш ли, че е малко нечестно спрямо нея да тръгнеш с мен?
- Кого се опитваш да заблудиш? Не съм ти го казвала, но когато тръгнахте с нея в началото тя говореше само за теб, постоянно те хвалеше. Ти беше нейния герой!
- Да, но сега не съм нейният герой!
- Остави ме да довърша, моля! И като ни запозна ти се оказа по-прекрасен от това, което тя описваше. И от тогава съм влюбена в теб.
- Е и?
- Знам, че искаш да й отмъстиш.
- Защо си така лицемерна?
- Не съм лицемерна, просто съм егоистка.
- Аха.
И така те станаха повече от приятели. Решиха да запазят в тайна връзката си. Той продължи с упражненията, вече започваше да влиза в ритъм. Така и не се отказа от желанието си да постъпи в чуждестранния легион. В един момент двамата започнаха да излизат по-често, за по-дълго време и него започна да го мързи леко и занемари нещата. Това продължи достатъчно дълго, че всичко, което бе натрупал като развитие отиде по дяволите. Започна да яде повече, да си разваля фигурата – направи коремче, засили цигарите. Какво да се прави, обръщаше повече внимание на приятелката, но и тя му обръщаше доста повече внимание от бившата му. Но моментът, в който отношенията им започнаха да се скапват и съответно охладняха.
Взе си телефона, изтегли си програми за тренировки и започна. Началото този път беше обещаващо. Лицевите упори му дойдоха прилично добре, коремните за него не бяха проблем. Тичането там също преди се имаше за добър, но сега не беше толкова уверен. Набиранията бяха под всякаква критика, едвам успя да се вдигне до половината. След първата тренировка мускулна треска скова тялото му. След това не прави нищо повече от 10 дни, докато мускулната треска не отмина. Тренировките му бяха постоянни в началото, но след това операцията започна да му прави номера и го опъваше. Той се притесни да не е започнал да му се отлепя дроба. Всичко изглеждаше някак загубено, докато веднъж в телефонен разговор, когато една вечер тя си изливаше душата.
- Знаеш ли, вече започва да ми писва всичко. Не издържам този начин на живот. Напоследък много ме нервят околните. Писна ми непрекъснато да се съобразявам със всички. След няколко месеца си хващам и заминавам за легиона!
- Знаеш ли, до колкото те опознах – няма да покриеш нормативите. Някъде ще те скъсат.
- Не бъди толкова сигурна. Аз съм болезнено амбициозен. Поставя ли си нещо за цел няма земна сила, която да е в състояние да ме спре и знаеш, постигам целта си, независимо от това, дали съм изразходвал в пъти повече ресурс от необходимия!
След тези думи затвори телефона. На другия ден му звънна една негова позната, с която се беше запознал горе-долу по същото време, когато се раздели с бившата си.
- …Ти само мрънкаш. Напоследък много ме товариш и затова не ти звъня много много.
- Ми… добре не страдам от това, че не ми звъниш. Ако ми липсваше аз щях да те търся.
- И с тия специални части само ме ядосваш.
- Това ми е мечта, която съм твърдо решен да постигна.
- Момче, я се стегни! Никой няма да те вземе с тази операция. Опомни се малко и слез на земята!
- Това ми е целта, която ще постигна!
- Не! Нищо няма да постигнеш!
- Е, В ТАКЪВ СЛУЧАЙ, НЯМАМ ДРУГ ИЗБОР ОСВЕН ДА УМРА ОПИТВАЙКИ СЕ!
Извика го в телефона, и й затвори на познатата. Това го амбицира, защото и двете му казаха, че нищо няма да се получи. Той знаеше, че каквото и да става, трябва да е във форма, за да го вземат, а ако не го вземат ще опитва докато не стане, или докато не издъхне.
Започна да прави личеви упори, след това коремни преси, както му е по програма. Като приключи излезе, навън беше зима. Операцията му беше започнала да го опъва отново и му пречеше да си поема дълбоко въздух. От упражненията преди това се чувстваше много уморен. Този път успя да изтича разстоянието, като си погледна часовника видя, че е с три минути и половина назад. След 2 дни времето беше още по-студено, но той излезе вечерта да виси на лостовете. Да, в по-голямата част от времето вися. Като реши, че е готов отиде да тича. Резултатът беше подобрен с цяла секунда. „Успявам! Те ще ми кажат, че няма да ме вземат. Могат само да се надяват.“ В този момент силен спазъм премина през операцията. За щастие премина за няколко секунди.
Следващите дни ината му го стимулираше – напредваше бавно, според програмите. На тичане успяваше да смъкне по секунда-две. Цената, обаче се вдигаше. Въздухът все повече не му достигаше, пулсът му се ускори. Сърцето му, дори без никакво натоварване започна да бие бясно. Внушаваше си, че цигарите ще му помогнат и започна да пуши по повече от кутия на ден, при това някакви гадни, защото не можеше да си позволи по-скъпи. И така, тренировките го задъхваха, подобряваше резултатите си с малко. Операцията го болеше, задъхваше се, а сърцето му започна да прави опити да избие през гръдния му кош.
Вече беше започнал да покрива нормативите – лицеви, тичане, набиране, коремни. Операцията го караше да се откаже, но ината и решимостта му не го позволиха. Един ден, докато правеше лицеви започнаха нервни болезнени импулси да преминават по гръбнака му. Не им обърна внимание. „Прекалено труден път минах, за да се откажа точно накрая, когато съм толкова близо!“ и продължи. След това дойде ред на коремните. Гръбнака започна да не го държи, но той продължи. Излезе за набиранията – сериите бяха едва едва завършени, мускулите на оперираната плешка, започнаха да се свиват и отпускат. Тези пулсации станаха болезнени и минаха през гръбнака му. „АЗ ИМАМ МЕЧТА И ЩЕ Я ПОСТИГНА…“ изкрещя той, след което нов спазъм го прониза. Той спря за момент, защото болката взе превес над самоконтрола му. Когато отпусна той продължи „… ИЛИ ЩЕ УМРА ОПИТВАЙКИ СЕ!“ В този момент силна кашлица го задави. Като го отпусна изплю една огромна мазна храчка, която половината беше кръв. Той погледна към храчката с презрение. Но като съзря кръвта нещо в него трепна и въпреки това запази самообладание – „тогава ще ума опитвайки се.“ Взе си водата и се отправи към мястото, от където си засичаше за тичането. Тръгна. Беше доста изцеден от предишните упражнения, но този път темпото му беше идеално. Никога не се бе движил толкова добре. Това го надъха и ускори още. Към средата на трасето той започна да изпитва болка в гръдния кош, но отказваше да спре. Е, наложи му се, защото едвам дишаше. Спря за десетина секунди и усети онова странно усещане, което усети като му се спука дроба за първи път – дробът се отлепи и започна да се свива, кухината между дроба и гръдния кош нарастваше, което като усещане беше сякаш си носил тежък чувал на рамо. Времето за почивка изтече, той гонеше норматив! Сега му се отдаваше възможността да постави личен рекорд. Продължи, макар да знаеше, че не трябва. Мечтата го водеше толкова силно, че той спря да чувства болката. Докато изплюваше насъбралата се слюнка, която не можеше да преглътне, забеляза наситено червения цвят. Половин километър по-късно се сгромоляса. Просто всичко вече беше отказало да му се подчинява. Не му стигаше въздух, ударите на сърцето затихваха. Опита да се изправи, но не успя да помръдне нито един от крайниците си. Осъзна, че има нужда от помощ, която нямаше изгледи да дойде от никъде. Изкашля още кръв. Това беше печалният му край, който беше напразен. И все пак сетните му мигове бяха радостни за него. Не се отказа от мечтата си, макар и да го бе погубила. Предпочете да се бори и да умре за мечтата си, след като нищо не го задържаше тук, отколкото да беше останал да вегетира без мечта, без ясна цел в живота си, защото всичко, на което той държеше вече го нямаше, като част от нещата бяха съвсем безвъзвратно загубени – като да изгориш лист хартия и след това да успешно да го възстановиш.
Мечтите
Предвид обстоятелствата, които се случват около мен в личен аспект искам да ви кажа нещо.
Следвайте мечтите си, независимо колко абсурдни, невъжможни и смешни да изглеждат в очите на другите. Това са вашите нужди, чувства, желания - неща, които ще ви приближат към най-главната цел на всеки човек - да бъде щастлив. Щастието е крайната цел.
Мечтите са си ваши и с необходимите усилия ще успеете! Не се предавайте. Не позволявайте животът да ви откаже от мечтите! Когато съдбата ви пречупи, поставайки ви на колене почерпете опит от птиците Феникс - изгаря и след това се преражда от собствената си пепел.
Следвайте мечтите си и ги постигнете с цената на всичко.
Аз лично съм си изградил един принцип - "ще го постигна или ще умра опитвайки се!"
Следвайте мечтите си, независимо колко абсурдни, невъжможни и смешни да изглеждат в очите на другите. Това са вашите нужди, чувства, желания - неща, които ще ви приближат към най-главната цел на всеки човек - да бъде щастлив. Щастието е крайната цел.
Мечтите са си ваши и с необходимите усилия ще успеете! Не се предавайте. Не позволявайте животът да ви откаже от мечтите! Когато съдбата ви пречупи, поставайки ви на колене почерпете опит от птиците Феникс - изгаря и след това се преражда от собствената си пепел.
Следвайте мечтите си и ги постигнете с цената на всичко.
Аз лично съм си изградил един принцип - "ще го постигна или ще умра опитвайки се!"
петък, 8 февруари 2013 г.
КОГАТО ЗАПОЧНАХ ДА ОБИЧАМ СЕБЕ СИ...
• Когато започнах да обичам себе си, открих, че мъката и страданията са само предупредителни сигнали за това, че живея против своята собствена истинност.Днес аз знам, че това се нарича "да бъдеш самия себе си".
• Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да обидиш някого, ако го принуждаваш да изпълнява собствените си желания, макар да знаеш, че не им е дошло времето и човекът още не е готов за това, въпреки че този човек бях аз самият.Днес наричам това "самоуважение".
• Когато започнах да обичам себе си, спрях да жадувам за друг живот и изведнъж видях, че всичко, който ме заобикаля сега, ме приканва да раста.Днес аз наричам това "зрялост".
• Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства аз се намирам в точното място и в точното време и всичко се случва точно когато трябва.Така че мога да бъда спокоен.Днес аз наричам това "увереност в себе си".
• Когато започнах да обичам себе си, престанах да крада от своето собствено време и спрях да правя грандиозни планове за бъдещето.Днес правя само онова, което ми доставя радост и ме прави щастлив, нещата, които обичам и които развеселяват сърцето ми.Правя това по свой собствен начин и в свой собствен ритъм.Днес аз наричам това "простота".
• Когато започнах да обичам себе си, аз се освободих от всичко, което вреди на моето здраве - храна, хора, вещи, ситуации.Всичко, което ме дърпаше надолу и ме отвеждаше далеч от мен самия.В началото наричах тази позиция здравословен егоизъм.Днес аз знам, че това е "любов към самия себе си".
• Когато започнах да обичам себе си, престанах да се опитвам да бъда винаги прав.И оттогава започнах все по-малко да греша.Днес разбирам, че това е "скромност".
• Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се тревожа за бъдещето. Днес живея само в настоящия момент, в който се случва всичко.Днес аз живея всеки ден, ден след ден, и наричам това "удовлетворение".
• Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ми пречи, че от него мога дори да се разболея.Когато обаче го свързах с моето сърце, той веднага ми стана ценен помощник.Тази връзка днес аз наричам "мъдростта на сърцето".
• Ние повече нямаме нужда от спорове, конфронтации, проблеми със самите нас и с другите хора.Дори звездите се сблъскват, а от сблъсъка се раждат нови светове.Днес аз знам, че това е Животът.
Чарли Чаплин
събота, 2 февруари 2013 г.
БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ - Блага Димитрова
Искаш с теб да останем добри познати?
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?
Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни -
дружески да си мълвят?
Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък
Ще сме най-чужди в света.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?
Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни -
дружески да си мълвят?
Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък
Ще сме най-чужди в света.
сряда, 30 януари 2013 г.
За мотивацията и мързела и още нещо
След безкрайни спорове с майка ми и още доста познати и приятели, относно мързела ми, реших най-накрая да представя моята гледна точка за това как стоят нещата. Нямам претенции да е правилна изобщо, само в моите очи и представи.
Факт е, че не полагам големи усилия, за да работя върху себе си. Доста често се случва просто да оставям времето да си минава просто така, бистрейки дилемата "Аз ли убивам времето или то мен". Това погледнато отстрани наистина в очите на другите изглежда като мързел. Аз го определям като липса на мотивация. Може би, проблемът идва от това, че за да върша нещо, то трябва да ме прави щастлив или поне да ми носи някаква, макар и минимална, радост. И стигаме до там, че не виждам смисъла от това да развивам потенциала си и да съм на върха. Какъв е смисъла да бъда на върха, щом нямам с кого да го споделя. Искам да бъда обичан и харесван, заради това, което съм, а не заради това, как изглеждам или какво имам. Искам да бъде оценена личността ми, знанията и уменията (които за момента не са много, но вярвам, че един ден ще наваксам пропуските). Искам някой да види потенциала ми, който е съизмерим с вселената, да ми даде смисъла на това да се развивам и да достигна висините на това, с което се заема. Да извърви пътя с мен, да ми помага да се изправя, когато срещам спънки, да споделя радостта и щастието в хубавите моменти. Накрая, когато завърша пътя, към победата и я грабна, ми се иска да изрека думите: "Е, успяхме! И преди да ми кажеш, че съм постигнал всичко сам, без теб всичко това не би имало смисъл. Извървя пътя заедно с мен! Знаеш какви усилия ми е коствало постигането на всичко това! Най-лесно за някой друг би било да дойде наготово, когато съм постигнал всичко и да се интересува от физическото измерение на успехите ми."
Работата е там, че имам капацитета, възможността, силата, качествата и всичко останало, което е необходимо
Факт е, че не полагам големи усилия, за да работя върху себе си. Доста често се случва просто да оставям времето да си минава просто така, бистрейки дилемата "Аз ли убивам времето или то мен". Това погледнато отстрани наистина в очите на другите изглежда като мързел. Аз го определям като липса на мотивация. Може би, проблемът идва от това, че за да върша нещо, то трябва да ме прави щастлив или поне да ми носи някаква, макар и минимална, радост. И стигаме до там, че не виждам смисъла от това да развивам потенциала си и да съм на върха. Какъв е смисъла да бъда на върха, щом нямам с кого да го споделя. Искам да бъда обичан и харесван, заради това, което съм, а не заради това, как изглеждам или какво имам. Искам да бъде оценена личността ми, знанията и уменията (които за момента не са много, но вярвам, че един ден ще наваксам пропуските). Искам някой да види потенциала ми, който е съизмерим с вселената, да ми даде смисъла на това да се развивам и да достигна висините на това, с което се заема. Да извърви пътя с мен, да ми помага да се изправя, когато срещам спънки, да споделя радостта и щастието в хубавите моменти. Накрая, когато завърша пътя, към победата и я грабна, ми се иска да изрека думите: "Е, успяхме! И преди да ми кажеш, че съм постигнал всичко сам, без теб всичко това не би имало смисъл. Извървя пътя заедно с мен! Знаеш какви усилия ми е коствало постигането на всичко това! Най-лесно за някой друг би било да дойде наготово, когато съм постигнал всичко и да се интересува от физическото измерение на успехите ми."
Работата е там, че имам капацитета, възможността, силата, качествата и всичко останало, което е необходимо
Абонамент за:
Публикации (Atom)