За теб не знам, но аз започнах нещата леко, спокойно, потопих се, наслаждавах се, бях с течението. Постепенно се влюбих. Позволих си да ми се случват неща, които не си бях позволявал преди. Отдадох ти се! Бях онова безмозъчно мекотело, което се опитваше да те накара да се чувстваш добре, винаги. Онова мекотело, което се опитваше да избягва скандалите, разногласията, търканията и като цяло всичко, което би предизвикало конфликт. Не! Категорично нямам претенции, че съм съвършен, че нямам слабости, че малко или много не съм "показвал зъбки". Признавам, че аз също имам своите слабости и несигурности, които ме караха да не реагирам по най.... Най-правилният или добрият начин, не казвам, че въпросните несигурности в мен не са се отключвали просто така и сме стигали до... Караници, кавги, търкания, както искаш го наречи! Истината е, че постоянно живеех в страх от теб. Когато работеше до късно и не се виждахме, признавам липсваше ми, не спираше да ми липсваш и през деня, когато единият начин да мога да преживея моя работен ден беше да пия от сутринта, в индустриални количества концентриран алкохол. Да, губех контрол, когато те нямаше и вместо, когато да се чуем да се подкрепяме имаше разногласия. За страхът, че малко се отплеснах... Не спрях да се страхувам, че един ден теб няма да те има. Винаги стъпвах в паници. Имаше онзи навик да ми слушаш речта изключително внимателно и съсредоточено, за да съм казал някаква дума, която отключване нещо в теб, какво е това нещо не знам, но винаги гледаше да се хванеш за дума или израз и да ги извадиш извън контекста на цялостната мисъл и да ме порежеш. Да, признавам и това, че преди да дойде "окончателната раздяла" е възможно да съм направил нещо, което да те накара да се настроиш на вълна, че това е краят между теб и мен и повече няма нас. Все забравям, че и ти забравяш много, но и двамата сме стигали до извода, че си имам своите "включвания". Не правя нещата винаги по най-добрият начин, знаем го. Знае се и, че не винаги казвам правилните неща в правилния момент. Оставям малко ситуацията да премине и таймингът е отишъл в джаза... Не е лъжа, че малко или много се превърна в навик. Но този въпросен "навик" положи основите на преобразяването ми. Вече, например, се замислям какво да облека, как да го съчетая, как да се отпускам и как да гледам по-ведро на живота. Не отричам и че след като се разделихме пробвах и с други, изживяването беше мъчително! Наистина мъчително, по една или друга причина. Винаги мислех за теб, докато бях с тях. И преди съм ти признавал - с теб бях там на 100% в екшъна, докато след това.... Присъствах физически, но както дадоха дефиниция - "ти просто се дистанцира!"
Translate
понеделник, 13 февруари 2023 г.
петък, 3 ноември 2017 г.
петък, 2 декември 2016 г.
вторник, 23 февруари 2016 г.
Без теб!
И без тебе пак ще виждам
И без тебе пак ще дишам
И без тебе пак ще чувам смях
И без тебе ще живея
И без тебе ще копнея
И без тебе ще живея
И без тебе пак ще дишам
И без тебе пак ще чувам смях
И без тебе ще живея
И без тебе ще копнея
И без тебе ще живея
понеделник, 21 септември 2015 г.
Шибаният живот
Драмата го съпътстваше навсякъде и може би, всичко започваше от семейството. От детството му най-яркото чувство което се беше запазило и до днес беше несигурността, страхът от физическо насилие върху него. излишните нерви му бяха писнали. Не обичаше да изпада в конфронтации, но вътре в него всичко кипеше в тегавите ситуации. Той от малък беше с характер. Виждаше света като едно хубаво място, но една голяма част от хората го правеха ужасно място има хора, които страдат, а отвътре му идваше да помага на всички, както може. Майка му това не го приемаше и не спираше да го тъпче и мачка и да му налива от нейния акъл. Той се противеше и главата не му увираше, според нейните разбирания. Тя го тъпчеше, към всяка негова идея се отнасяше с подигравки или скандали. Това го принуди да си изгради на подсъзнателно ниво защитен механизъм, за да може да оцелее вкъщи - започна да крие, лъжата стана негова втора природа. Мразеше да лъже и да крие, защото имаше нужда от приятел, а не от враг. За жалост това беше единственият начин емоционално да му е по-леко.
И така годините минаваха, нервите се трупаха, хората влизаха и излизаха във и от живота му. Някои оставяха положителна следа, други не съвсем, а трети по-добре, че ги нямаше - поне по-малко драма трябваше да изживява. Всичко започна да се променя, когато изведнъж започна да го боли глава от време на време. Той не си обръщаше внимание на здравето, беше прекалено млад, за да се притеснява, че му има нещо. Да, обаче главоболието започна да се случва прекалено често, от веднъж за 2-3 месеца до веднъж на 2-3 дни. Постепенно започна да се чуди защо става така и започна да си мери кръвното като се случеше. По думите на майка му беше високо кръвно за млад човек като него - "140-150 не е нормално кръвно за твоите години". Той игнорираше това и не му обърна внимание.
След пореден скандал, зпочнал от това, че не пожела да положи усилия да си оправя стаята, за да може да се избърше прах на нея не й издържаха нервите и го изхвърли като мръсно коте от апартамента. Беше дни преди рождения му ден. От известно време той си беше намразил рождения ден. Ненавиждаше го, по ред причини. Нещата предимно се кореняха в семейството. Той нямаше желание да се разправя с нея и доброволно напусна апартамента. Не си взе много неща, защото не знаеше накъде да поеме и какво да прави. Започна да се разхожда и докато го правеше изведнъж главата го прониза, сякаш са забили нож в нея и му причерня.
Два дни по-късно се събуди в болница. Лекарят в този момент беше в стаята, защото беше време за сутрешната визитация. Когато го видя, че е буден показа признаци на облекчение.
- Виждам че, вече си буден - започна докторът.
- Къде съм и какво стана?
- В болница си, синко. Добрата новина е, че си още жив, а лошата е, че си получил инсулт.
- Какво? Инсулт ли? Та аз още нямам 25! Как така?
-Нямаме точно обяснение защо се е случило, но теорията ни е, че е от високото ти кръвно и се наложи да ти включим система за да го понижим. Днес показателите ти са се стабилизирали и това ще ни позволи да те оперираме още утре. Имаш ли близки, които да уведомиш какво е станало и да могат да дойдат да се погрижат за теб след операцията?
Той замълча за малко, опитваше се да се сети за някой, който да отговаря на предложенията на доктора, но не се сети. Не чувстваше никой достатъчно близък, всъщност той нямаше истински приятели. Нямаше си никой. Беше сам срещу света.
- Не, докторе, нямам никой - поклати отрицателно глава.
- Родители, роднини, приятели? Съвсем никой ли нямаш?
- Всъщност имам, но не съм проблем на никой, че някой да дойде да се грижи за мен.
Насълзиха се очите на лекаря сложи ръка на рамото му и стана. Той му хвана ръката, задържа я и попита:
- Какви са ми шансовете да прескоча трапа утре?
- Шансовете са добри. Не се притеснявай. Всичко ще мине добре за утре. Успеваемостта е над 80% за такъв тип операция. Ще те оперира най-добрият ни хирург.
Това беше лъжа. Беше много долна лъжа. Истината беше, че шансовете да преживее нощта бяха под 50%, но все пак някой трябваше да го окуражи, да му вдъхне вяра за живот, въпреки че в очите му се четеше отчаяние и че се е предал. Липсваше живецът в него, не беше трудно да се прочете в очите му, когато отговори, че няма кой да се погрижи за него.
- Благодаря, докторе! Оценявам го.
Вечерта му се обади един човек, когото можеше да нарече приятел малко трудно, но беше най-близко до него. Този човек имаше една интересна особена черта на характера си - не го интересуваше много много какво се случва с околния свят, освен, ако не го засягаше пряко него. На моменти се е проявявала в разговори - при поднасяне на някакъв проблем, предполагащ, че ще се замисли отговорът почти веднага беше "А, да се оправя/т!" (Това не е мой проблем и не ме интересува - реалното значение). А при последното им виждане може да се каже, че го беше изпитал на свой собствен гръб.
- Ало - започна болният.
- Здрасти, приятел!
- Здравей.
- Как си? Какво правиш?
- Какво да ти кажа... Бивам.... лежа в болница и се подготвям утре за операция.
- Каква операция - възклинка приятелят!?
- Ще ми отварят главата. Нищо сериозно - двам събра сили да отговори възможно най-спокойно.
- Ама как така ще ти отварят главата? Какво стана - започна да нервничи събеседникът му.
- Пукаше ми прекалено много за всичко. Ако не искаш да свършиш като мен продължавай в същия дух - нищо не е твой проблем!
Това просто му дойде в повече и гласът му се разтрепери, затвори и се срина емоционално. сълзите се стичаха от бузите му една след друга. Остана така достатъчно дълго, за да успее да намокри почти цялата възглавница. Видя пропуснатите обаждания от майка му. Не искаше повече да има нещо общо с нея. Не искаше да я чува, не искаше да я вижда. Тя беше обрекла единственият си син да се скита по улиците, заради дреболии. И все пак реши да й се обади. Набра я, сигналът свободно беше прекъснат от сигналът за гласовата й поща. Той беше прекалено съсипан от предишния разговор
- Е, кучко! Надявам се, че си доволна. Само да знаеш, не че ти пука особено, но съм с инсулт в болница. Съсоянието ми е било нестабилно, но сега съм по-добре и утре ще ме оперират. Докторът каза, че шансът да прескоча трапа е 80%, но съм сигурен, че той ме излъга и реалните шансове да оцелея през нощта са под 50%. А нещо ми подсказва, че няма да стигна до операционната. Е, кучко, сбогом! Не ме мисли, радвай се на живота си, вече ще имаш една грижа по-малко!
Това му дойде отвътре. Вече всичко в него кипеше. Вече зарида с глас. Имаше нужда да освободи напрежението, трупано вътре в него през годините. Когато носът му се запуши от цивренето той се напъна да го издуха и от носа му шурна кръв. Още един страничен ефект от високото кръвно. За да не изцапа леглото с кръв стана по-рязко отколкото трябваше за това си състоянеи, причерня му и се строполи на земята. Кръвоизливът в мозъка му се беше разширил и в мозъка му навлизаше кръв. Имаше спешна нужда от помощ. Но от никъде не се зададе такава. И той остана да лежи на пода. Нещата се случиха твърде бързо, а когато го намериха беше твърде късно за помощ. Измъчената му душа вече беше напуснала тялото му.
След пореден скандал, зпочнал от това, че не пожела да положи усилия да си оправя стаята, за да може да се избърше прах на нея не й издържаха нервите и го изхвърли като мръсно коте от апартамента. Беше дни преди рождения му ден. От известно време той си беше намразил рождения ден. Ненавиждаше го, по ред причини. Нещата предимно се кореняха в семейството. Той нямаше желание да се разправя с нея и доброволно напусна апартамента. Не си взе много неща, защото не знаеше накъде да поеме и какво да прави. Започна да се разхожда и докато го правеше изведнъж главата го прониза, сякаш са забили нож в нея и му причерня.
Два дни по-късно се събуди в болница. Лекарят в този момент беше в стаята, защото беше време за сутрешната визитация. Когато го видя, че е буден показа признаци на облекчение.
- Виждам че, вече си буден - започна докторът.
- Къде съм и какво стана?
- В болница си, синко. Добрата новина е, че си още жив, а лошата е, че си получил инсулт.
- Какво? Инсулт ли? Та аз още нямам 25! Как така?
-Нямаме точно обяснение защо се е случило, но теорията ни е, че е от високото ти кръвно и се наложи да ти включим система за да го понижим. Днес показателите ти са се стабилизирали и това ще ни позволи да те оперираме още утре. Имаш ли близки, които да уведомиш какво е станало и да могат да дойдат да се погрижат за теб след операцията?
Той замълча за малко, опитваше се да се сети за някой, който да отговаря на предложенията на доктора, но не се сети. Не чувстваше никой достатъчно близък, всъщност той нямаше истински приятели. Нямаше си никой. Беше сам срещу света.
- Не, докторе, нямам никой - поклати отрицателно глава.
- Родители, роднини, приятели? Съвсем никой ли нямаш?
- Всъщност имам, но не съм проблем на никой, че някой да дойде да се грижи за мен.
Насълзиха се очите на лекаря сложи ръка на рамото му и стана. Той му хвана ръката, задържа я и попита:
- Какви са ми шансовете да прескоча трапа утре?
- Шансовете са добри. Не се притеснявай. Всичко ще мине добре за утре. Успеваемостта е над 80% за такъв тип операция. Ще те оперира най-добрият ни хирург.
Това беше лъжа. Беше много долна лъжа. Истината беше, че шансовете да преживее нощта бяха под 50%, но все пак някой трябваше да го окуражи, да му вдъхне вяра за живот, въпреки че в очите му се четеше отчаяние и че се е предал. Липсваше живецът в него, не беше трудно да се прочете в очите му, когато отговори, че няма кой да се погрижи за него.
- Благодаря, докторе! Оценявам го.
Вечерта му се обади един човек, когото можеше да нарече приятел малко трудно, но беше най-близко до него. Този човек имаше една интересна особена черта на характера си - не го интересуваше много много какво се случва с околния свят, освен, ако не го засягаше пряко него. На моменти се е проявявала в разговори - при поднасяне на някакъв проблем, предполагащ, че ще се замисли отговорът почти веднага беше "А, да се оправя/т!" (Това не е мой проблем и не ме интересува - реалното значение). А при последното им виждане може да се каже, че го беше изпитал на свой собствен гръб.
- Ало - започна болният.
- Здрасти, приятел!
- Здравей.
- Как си? Какво правиш?
- Какво да ти кажа... Бивам.... лежа в болница и се подготвям утре за операция.
- Каква операция - възклинка приятелят!?
- Ще ми отварят главата. Нищо сериозно - двам събра сили да отговори възможно най-спокойно.
- Ама как така ще ти отварят главата? Какво стана - започна да нервничи събеседникът му.
- Пукаше ми прекалено много за всичко. Ако не искаш да свършиш като мен продължавай в същия дух - нищо не е твой проблем!
Това просто му дойде в повече и гласът му се разтрепери, затвори и се срина емоционално. сълзите се стичаха от бузите му една след друга. Остана така достатъчно дълго, за да успее да намокри почти цялата възглавница. Видя пропуснатите обаждания от майка му. Не искаше повече да има нещо общо с нея. Не искаше да я чува, не искаше да я вижда. Тя беше обрекла единственият си син да се скита по улиците, заради дреболии. И все пак реши да й се обади. Набра я, сигналът свободно беше прекъснат от сигналът за гласовата й поща. Той беше прекалено съсипан от предишния разговор
- Е, кучко! Надявам се, че си доволна. Само да знаеш, не че ти пука особено, но съм с инсулт в болница. Съсоянието ми е било нестабилно, но сега съм по-добре и утре ще ме оперират. Докторът каза, че шансът да прескоча трапа е 80%, но съм сигурен, че той ме излъга и реалните шансове да оцелея през нощта са под 50%. А нещо ми подсказва, че няма да стигна до операционната. Е, кучко, сбогом! Не ме мисли, радвай се на живота си, вече ще имаш една грижа по-малко!
Това му дойде отвътре. Вече всичко в него кипеше. Вече зарида с глас. Имаше нужда да освободи напрежението, трупано вътре в него през годините. Когато носът му се запуши от цивренето той се напъна да го издуха и от носа му шурна кръв. Още един страничен ефект от високото кръвно. За да не изцапа леглото с кръв стана по-рязко отколкото трябваше за това си състоянеи, причерня му и се строполи на земята. Кръвоизливът в мозъка му се беше разширил и в мозъка му навлизаше кръв. Имаше спешна нужда от помощ. Но от никъде не се зададе такава. И той остана да лежи на пода. Нещата се случиха твърде бързо, а когато го намериха беше твърде късно за помощ. Измъчената му душа вече беше напуснала тялото му.
четвъртък, 20 август 2015 г.
На М - част втора.
-Не мисля, че мога да ти дам тази сигурност, която искаш.
-Защо?
-Не съм този тип хора, които са подходящи за обвързване.
-Аз само ти предлагам да излезем.
-Това ще завърши зле. Аз си имам сериозни проблеми със себе си.
Влакът вече приближаваше станцията. Когато стигна перона и започна да намалява аз си взех очилата. Погледнах те и с равен глас едвам едвам успях да издам звук.
-Влакът ти. Качвай се, за да не закъснееш за работа.
-Не искам. Искам да прекарам още малко време с теб.
-Качвай се. Все пак трябва да изкараш пари, необходими да нахраниш твоят ангел хранител.
Ти се засмя, хвана ръката ми, стисна я за нещо като чао, защото друго би било някак неловко и се качи във влака. Аз те изпратих с поглед, а от лицето ти не слизаше глупавата ти усмивка на малко дете изяло цял шоколад.
Прибрах се до вкъщи, за да взема Арес и да излезем навън с него и колелото. Това куче за мен е всичко. Моят най-добър приятел и като такъв съм длъжен да полагам грижи за него. Почти всеки ден излизаме. Първоначално разходка около нас да си свърши нуждите и когато е готов вадя колелото и слизаме до парка. Там сядам на някоя пейка и отварям някой учебник или книга и си обогатявам речника и да си разширявам мирогледа и кръгозора. Това е второто нещо, което ми помага да забравям за проблемите вкъщи и с околните. Докато аз чета пускам Арес да си тича наляво-надясно и да се социализира с другите кучета. Това на него му е второто нещо, което го прави щастлив.
Прияде ми се пица. Не знам защо, но изведнъж много ми се прияде. Реших да наруша правилата и да ти пиша смс "17.45 на Попа. Много ми се яде пица!" 17.30 ти беше там и ме чакаше.
-Подранил си.
-Реши кой да го каже.
-Къде ще ядем?
-Мммм, както ти писах яде ми се пица, но бюджетът ми е силно ограничен. Какво ще кажеш да си вземем пица на парче и да хапнем на някоя пейка.
-Ооо, я стига! Спасяваш ме от критични ситуации на два пъти, а и дойде да ме видиш в болницата. Все ще се намерят пари да седнем в някое заведение. Трябва да ти се отплатя по някакъв начин.
-Съжалявам. Имам си принципи, не мога да ги наруша.
-Хайде де, само този път!
-Ако го направя само този път, следващият път гласчето ми ще каже "вече си го допуснал веднъж, защо да не направиш компромис и този път?" и така всичко ще отиде по дяволите.
След много измъчена физиономия, от типа "печелиш, хайде да ядем!"
-Води. Явно човек не може да излезе с теб на глава.
Аз леко се засмях. Ставах тъп и упорит, когато си навия нещо на пръста. Но ти това не го знаеш и тепърва се запознаваш с характера ми. Взехме си пица и седнахме да хапваме. Малко ме хвана яд, че не успях да те прекарам да ти взема аз пицата. Сигурен съм, че ще има и друг път. След като се нахранихме извади кутия цигари и започна да се ровичкаш в дамската си чантичка да търсиш нещо.
-Запалка ли си търсиш?
-Да.
Поднесох огънчето към цигарата ти. Дръпна си от цигарата. Задържа си дъха за малко и изпусна облаче дим. Лека усмивка се разля по лицето ти. Аз да не остана по-назад последвах примера ти и запалих и аз. А след моята първа дръпка реших този път да не бъда толкова сдържан.
-Мммм, кеф на бучки!
-Аха, да запалиш цигара след...
-...след стабилна вечеря - побързах да те прекъсна.
-Разкажи ми нещо за себе си. За мен сигурно знаеш вече ако не всичко, то поне повече отколкото аз знам за теб.
С лека въздишка на уста и още няколко дръпвания от цигарата започнах.
-Зависи какво искаш да знаеш. Имам много истории. Някои са интересни и вълнуващи, други са тъжни толкова са тъжни, че не знам как съм издържал. Е, имам и своите моменти на радост.
-Започни с това, с което се гордееш. С какво се занимаваш? Как ти минават дните? А всъщност така и не разбрах името ти.
-Името... то не е важно! Но можеш да ме наричаш Сянката.
-Интересен прякор. Е, аз съм Марина, но това сигурно вече го знаеш.
-Всъщност не го знаех. Сянката, защото обикновено хората не ме забелязват особено много, дори когато съм там. А винаги изниквам от нищото и след това отново се връщам там - в нищото. Сигурно знаеш, но имам и куче. Много го ценя и обичам. То е... в момента не мога да го дефинирам точно, но връзката между мен и него е толкова силна, че ако на него му има нещо и на мен ми става лошо и съответно обратното, когато ми е зле на мен той става неспокоен, скрибуца, бута се в мен, ближе ръцете ми... И двамата умираме един за друг! Ами ти? Имаш ли си домашен любимец или нещо подобно?
-Рядко срещано явление е да има такава силна връзка между 2 бозайника, и по-специално между човек и куче. В момента си нямам, нали ако не броим съкватирнтката ми, която е малко... как да го кажа... "специална".
-Какво й е толкова специалното?
-Ми... много неща са й специални, но като цяло характерът й - има толкова трески за дялане, че не знам дали изобщо може да бъде оправен.
-Привлече вниманието ми. Разкажи ми някоя по-колоритна случка от вашите взаимоотношения.
-Една сравнително скорошна случка беше социалният експеримент, който си проведох с нея, без дори да се усети - оставих кошчето за боклук да прелива 3 седмици и само й гледах сеира кога ще се сети да го изхвърли.
-Как приключи експериментът ти?
-Трагично.
-Защо? Какво стана?
-На третата седмица ми писна вече и не издържах, всичко вътре в мен бушуваше и кипеше, идеше ми да й вдигна скандал, но нали е принцесата на мама и на тати, просто взех торбата от кошчето, завързах я и я изхвърлих в контейнера до блока. По дяволите не беше толкова трудно. Цели 3 седмици си кривих душата. Но тази селянка проста не си мърда пръста, за да се оправи благосъстоянието на стаята.
-Доста време си търпяла. Даже на мен би ми било противно, нищо, че според мама живея като скот, бездомник, скитник, клошар и каквото ти дойде наум. Не е съвсем вярно, но състоянието на стаята ми говори друго.
Вече привършвахме цигарите си, когато телефонът ти звънна. Направи гримаса на отвращение.
-А, ето, като говорим за вълка.... Ало! Да.... Така... Добре, ще се прибера до час и ще погледна и ще се обадим при нужда. - разговорът приключи сравнително бързо. - Принцесата няма интернет вкъщи, а й трябвал спешно, защо не разбрах. Много е тъпа. Един рутер не може да се сети да рестартира. Е, явно ще трябва да тръгвам.
Тъкмо приключи с обясненията, че трябва да си тръгваш и в този момент ми писна часовникът.
-Няма проблеми. То и аз ще трябва да тръгвам, че имам да извеждам кучо на разходка. Идея на деня: "Бъди малко по позитивна!" - казах аз с лека усмивка на лице.
-Да да, ще бъда много позитивна като я хвана за косата и й я отскубна всичката!
За първи път те видях да се ядосваш наистина. Има нещо сладко в това изражение на лицето ти.
- Тръгвай, защото и аз ще закъснея, а това е част от принципите.
-Рядко срещано явление е да има такава силна връзка между 2 бозайника, и по-специално между човек и куче. В момента си нямам, нали ако не броим съкватирнтката ми, която е малко... как да го кажа... "специална".
-Какво й е толкова специалното?
-Ми... много неща са й специални, но като цяло характерът й - има толкова трески за дялане, че не знам дали изобщо може да бъде оправен.
-Привлече вниманието ми. Разкажи ми някоя по-колоритна случка от вашите взаимоотношения.
-Една сравнително скорошна случка беше социалният експеримент, който си проведох с нея, без дори да се усети - оставих кошчето за боклук да прелива 3 седмици и само й гледах сеира кога ще се сети да го изхвърли.
-Как приключи експериментът ти?
-Трагично.
-Защо? Какво стана?
-На третата седмица ми писна вече и не издържах, всичко вътре в мен бушуваше и кипеше, идеше ми да й вдигна скандал, но нали е принцесата на мама и на тати, просто взех торбата от кошчето, завързах я и я изхвърлих в контейнера до блока. По дяволите не беше толкова трудно. Цели 3 седмици си кривих душата. Но тази селянка проста не си мърда пръста, за да се оправи благосъстоянието на стаята.
-Доста време си търпяла. Даже на мен би ми било противно, нищо, че според мама живея като скот, бездомник, скитник, клошар и каквото ти дойде наум. Не е съвсем вярно, но състоянието на стаята ми говори друго.
Вече привършвахме цигарите си, когато телефонът ти звънна. Направи гримаса на отвращение.
-А, ето, като говорим за вълка.... Ало! Да.... Така... Добре, ще се прибера до час и ще погледна и ще се обадим при нужда. - разговорът приключи сравнително бързо. - Принцесата няма интернет вкъщи, а й трябвал спешно, защо не разбрах. Много е тъпа. Един рутер не може да се сети да рестартира. Е, явно ще трябва да тръгвам.
Тъкмо приключи с обясненията, че трябва да си тръгваш и в този момент ми писна часовникът.
-Няма проблеми. То и аз ще трябва да тръгвам, че имам да извеждам кучо на разходка. Идея на деня: "Бъди малко по позитивна!" - казах аз с лека усмивка на лице.
-Да да, ще бъда много позитивна като я хвана за косата и й я отскубна всичката!
За първи път те видях да се ядосваш наистина. Има нещо сладко в това изражение на лицето ти.
- Тръгвай, защото и аз ще закъснея, а това е част от принципите.
петък, 12 декември 2014 г.
Наслади се на момента.
Вече в продължение на 5 минути той се опитваше да си поеме въздух, а тя стоеше отстрани и безпомощно го гледаше. Беше направил астматичен пристъп. Стори им се цяла вечност и на двамата тези пези 5 минути. За нея това беше време в което усещаше как губи целия си значещ свят. А за него беше борба на живот и смърт да остане. Когато пристъпа отмина и дойдe на себе си се отпусна на леглото.
- Добре ли си - попита тя.
- Сега да.
- Сигурен ли си?
- Да. За момента съм добре, страшното премина.
Той избърса сълзите от очите си. Те не бяха заради пристъпа, а заради това, което се разви като сценарий в главата му.
- Какво има?
- Нищо.
- Не е нищо. Какво не ми казваш?
Той я погледна. Знаеше, че това ще се повтори отново. Всъщност щеше да има цикличност. Здравословното му състояние се влошаваше с бързи темпове. Не беше казал на никого, че не му остава много.
- Моля те, кажи ми! - Тя също беше на една крачка от това да се срине психически. Той се беше променил. Стана по-дръпнат, откакто разбра. Тя си мислеше, че има друга, но нямаше. Той просто се откъсна от света, започна да си измисля хора, с които е бил, за да не дава излишни обяснения. Беше му трудно. Тъкмо от няколко месеца насам се чувстваше щастлив. Защо да не му се отнеме това щастие. И съдбата беше решила да се подиграва с него. Започна да се мотае по паркове и градинки, гледаше минувачите и се радваше на щастливите двойки, опитваше се да свикне с фактите, че дните са му преброени. Не беше готов да се раздели с живота. Имаше толкова много неща да свърши. Толкова много истории да разкаже. Винаги е искал да остави нещо след себе си. Не просто нещо, а нещо значимо без значение какво, искаше да го направи и да го подари на света.
Погледна я в очите, след което я придъра в обятията си. Беше му трудно да намери подходящите думи, но въпреки това започна.
- Зайко, наслаждавай се на всеки един момент, който имаш. Миналото вече се е случило, а бъдещето е твърде несигурно. Не знаеш дали ще имаш възможността да се радваш на хората от днес и сегашния момент. Наслажвадай се на моментите, използвай всичко докрай, за да получаваш наслада и удоволствие. Бъди с мен тук и сега, не после, не след малко. Изцеждай от всяка минута максималното. Не губи време с хабене на нерви или самосъжаления или да обвиняваш другите за нещата. Ситуациите понякога са сега или никога. Не пропускай моментите, в които имаш възможности. Днес съм тук, а утре може да ме няма....
- Не говори така, мечо!
- Истината е, че не знам кога ще се случи отново подобен пристъп. Притеснявам се за деня, в който ще се слуи отново и няма да мога да си поема въздух и всичко ще прикрючи...
Тя осъзнаваше, че явно има нещо, което се е случило или предстои да се случи. И явно е неизбежно. Тя не искаше той да си тръгне, но не виждаше как може да го задържи. Погледна го в очите, целуна го по челото и се притисна още по-силно в него.
- Каквото и да се случи - прошепна тя - винаги ще съм до теб!
- Знам - отвърна той. - Точно затова те обичам.
понеделник, 10 ноември 2014 г.
Да вярваш
- Какво е това?
- Кое?
- Това, което носиш непрекъснато на врата си.
- За фишката ли говориш?
- Сигурно - металната плочка със скелет на риба по средата.
- Това е просто фишката.
- Какво я прави толкова специална?
- Историята започва от далече, много далече. Като малък бях висок и слаб, почти като вейка. Околните ми казваха, че приличам на чироз. Като я видях в магазина почувствах нещо. Това е нещото, което ме описваше с един символ, приех го за моя "дог-таг".
- Защо го възприемаш като "дог-таг"?
- Като бях малък тати се опитваше да ме провокира да мисля, възпитаваше ме, до колкото това беше възможно, защото все пак съм човек с характер. И едно лято като бях при него, не помня точно повода, но започна да ми обяснява за вредата от наркотиците. "виж какво пише в тази книга!" Това не беше просто книга, това беше книга за оцеляване. Тази книга ме провокира да искам да се науча да оцелявам. След време идеята да оцелявам, претърпя развитие и пожелах да стана военен и по-конкретно в специалните части. Исках да бъда от хората, които ще спасят света. Хората рискуващи ежедневно живота си, за да спасяват невинни животи, когато някой друг ги застраши.
- И това защо? Какво те подтикна да избереш този път?
- Това е професия, в която е по-добре да нямаш семейство.
- Така е, но защо да нямаш семейство?
- Аз бях грозното патенце и никой не ме харесваше.
- Но това вече не е вярно! Видя ли брюнетката, която мина току-що?
- Да, мина някой покрай нас.
- Не някой, а момиче и се загледа в теб. Някак харизматичен си.
- Усещам, затова искам да си имам отряд, който да ръководя. Да влизам пръв битка, да давам пример на останалите. Така или иначе не вярвам, че ще успея да създам семейство. Двете неща са почти несъвместими.
- И все пак не разбрах какво е толкова специалното на фишката?
- Фишката ми дава вътрешната, идваща от мен самия, когато дойде критична ситуация си представям, че съм one-man-army и че задачата е да се справя. Като знам, че е там ми помага да намеря по-лесно силата и търпението, необходими да се справя.
- А за кръстчето какво ще кажеш?
- Това е благослонността на Вселената, която ми съдейства да се справя с нещата, когато ситуацията е отвъд моя контрол. Пожелая ли си нещо, достатъчно силно и със сърце обстоятелствата някак си се подреждат, започват да се отварят врати за мен. Може би е, защото съм готов да се разделя с всичко, в името на достигането на крайната цел. И парченцата от пъзела започват да се подреждат постепенно.
понеделник, 20 януари 2014 г.
Усмивката й
- Здравей.
- Здравей! Как си?
- Честно да ти кажа и аз не знам как съм. Имам чувството, че всичко се е затлачило и нещата са тегави.
- Още ли се будиш посред нощ, измъчван от кошмари?
- За жалост да, но старите изчезнаха и се появиха нови по-ужасни от предишните.
- Сега какво се е случило? Какво по-страшно има от това да се движиш между дъжд от куршуми, гарнирани с гърмящи гранати наляво и надясно?
- Ооо, приятелю, това нищо не е. Просто се влюбих в едно „обикновено“ момиче.
- Звучи интересно. Я да чуем каква е ситуацията там?
- Нищо интересно. Като я видях за първи път, разбрах че това е човекът, с когото искам да прекарам живота си.
- Щом са кошмари какво се случва?
- Работата, приятелю, е там че всеизвестен факт е, че не ме бива с момичетата и проблемът ми с изричането на дълги конструкции ме спъва допълнително.
- Започва да става интересно. Я да чуем. Целият съм в слух…
- Голям клюкар си станал, ей! Добре де, хайде ще разкажа… Та… запознах се с нея преди време, на пръв поглед не е нищо особено, но като ти се усмихне с нейната усмивка и започвам да се разтичам. Когато ме погледне с пъстрите си очи коленете ми омекват.
- Почти нищо не е в състояние да ти размекне коленете. Мацката трябва да ти е влязла много под кожата. Продължи.
- Чак да ми е влязла под кожата… Не ми е вляза под кожата. Просто ме кара да мечтая. Да мечтая за нещо, което никога няма да се случи. Дори ме реже съвсем категорично като я каня да излезем, но не на среща, просто да излезем ей така. Не знам какво да направя за да се откроя от останалите свалячи, да й покажа, че съм различен – не по-добър или лош от останалите, просто различен. Иска ми се, да мога да прокарвам пръсти през косите й, да галя нежно лицето й, да я целувам страстно. Искам да се усмихва и да сияе, а причината за сиянието да съм аз. Защото това би сгряло душата ми, която е започнала да повяхва като неполивано цвете. Иска ми се да я направя щастлива и да й дам сигурността, която всяка една жена търси у един мъж. Знаеш ли, дори света бих покорил, за да й го подаря. Не знам как да стигна до сърцето й. Искам да докажа на всички и най-вече на нея, че съм достоен да бъда неин.
- А кошмарите?
- Кошмарите ли? Те всъщност не са кошмари, но просто знанието, че вероятността да се превърнат в реалност клони към нулата. И точно там е проблемът, че в сънищата я прегръщам, целувам, усещам някаква топлина докато сънувам и се будя облят в пот. В сънищата сме толкова щастливи заедно с нея. Когато отворя очи след сън с нея усещам една такава болезнена празнота, защото леглото е празно и студено, а Нея я няма. След това, ако въобще успея ми е изключително трудно заспивам, заради тъпия ми реализъм. Изхождайки от това, че знам какви са ми възможностите и до къде бих стигнал, просто си давам сметка, че е нереалистично да я имам.
- Човече, я се стегни! За теб невъзможни неща няма! Никога не е имало и никога няма да има.
- Да бе да, няма. Хубаво, ако наистина няма, това ще бъде първото. И не, не бих стигнал толкова далеч, колкото ми предлагаш да стигна.
- Но аз нищо не предлагам.
- Достатъчно е да го прочета от изражението ти. Това ти изражение е толкова специфично, че когато се появи на лицето ти си мислиш само за едно нещо.
- Не знам коя е Тя, но аз чета в очите ти, че си мнооооогооооо влюбен в нея. А страстта, с която разказваш е такава, че дори вселената би застанала на твоя страна.
- Толкова ли е очевидно?
- И питаш…
- Искам да станат нещата „по взаимно съгласие“… Не, не това „взаимно съгласие“, за което си ме виждал да създавам. Искам… Искам нещата да станат по естествен път – да стана нещо, с което да се гордея и това да бъде оценено от нея. И надявам се да се съгласи да излезе с мен тогава…
И все пак, ако хипотетично се получи нещо не искам да бъде краткотрайно за ден, два, три, пет или месец или година. Искам да бъде завинаги – до момента, в който затворя очите си за последен път и не ги отворя отново, докато сърцето ми спре да бие и душата ми напусне тялото.
- Здравей! Как си?
- Честно да ти кажа и аз не знам как съм. Имам чувството, че всичко се е затлачило и нещата са тегави.
- Още ли се будиш посред нощ, измъчван от кошмари?
- За жалост да, но старите изчезнаха и се появиха нови по-ужасни от предишните.
- Сега какво се е случило? Какво по-страшно има от това да се движиш между дъжд от куршуми, гарнирани с гърмящи гранати наляво и надясно?
- Ооо, приятелю, това нищо не е. Просто се влюбих в едно „обикновено“ момиче.
- Звучи интересно. Я да чуем каква е ситуацията там?
- Нищо интересно. Като я видях за първи път, разбрах че това е човекът, с когото искам да прекарам живота си.
- Щом са кошмари какво се случва?
- Работата, приятелю, е там че всеизвестен факт е, че не ме бива с момичетата и проблемът ми с изричането на дълги конструкции ме спъва допълнително.
- Започва да става интересно. Я да чуем. Целият съм в слух…
- Голям клюкар си станал, ей! Добре де, хайде ще разкажа… Та… запознах се с нея преди време, на пръв поглед не е нищо особено, но като ти се усмихне с нейната усмивка и започвам да се разтичам. Когато ме погледне с пъстрите си очи коленете ми омекват.
- Почти нищо не е в състояние да ти размекне коленете. Мацката трябва да ти е влязла много под кожата. Продължи.
- Чак да ми е влязла под кожата… Не ми е вляза под кожата. Просто ме кара да мечтая. Да мечтая за нещо, което никога няма да се случи. Дори ме реже съвсем категорично като я каня да излезем, но не на среща, просто да излезем ей така. Не знам какво да направя за да се откроя от останалите свалячи, да й покажа, че съм различен – не по-добър или лош от останалите, просто различен. Иска ми се, да мога да прокарвам пръсти през косите й, да галя нежно лицето й, да я целувам страстно. Искам да се усмихва и да сияе, а причината за сиянието да съм аз. Защото това би сгряло душата ми, която е започнала да повяхва като неполивано цвете. Иска ми се да я направя щастлива и да й дам сигурността, която всяка една жена търси у един мъж. Знаеш ли, дори света бих покорил, за да й го подаря. Не знам как да стигна до сърцето й. Искам да докажа на всички и най-вече на нея, че съм достоен да бъда неин.
- А кошмарите?
- Кошмарите ли? Те всъщност не са кошмари, но просто знанието, че вероятността да се превърнат в реалност клони към нулата. И точно там е проблемът, че в сънищата я прегръщам, целувам, усещам някаква топлина докато сънувам и се будя облят в пот. В сънищата сме толкова щастливи заедно с нея. Когато отворя очи след сън с нея усещам една такава болезнена празнота, защото леглото е празно и студено, а Нея я няма. След това, ако въобще успея ми е изключително трудно заспивам, заради тъпия ми реализъм. Изхождайки от това, че знам какви са ми възможностите и до къде бих стигнал, просто си давам сметка, че е нереалистично да я имам.
- Човече, я се стегни! За теб невъзможни неща няма! Никога не е имало и никога няма да има.
- Да бе да, няма. Хубаво, ако наистина няма, това ще бъде първото. И не, не бих стигнал толкова далеч, колкото ми предлагаш да стигна.
- Но аз нищо не предлагам.
- Достатъчно е да го прочета от изражението ти. Това ти изражение е толкова специфично, че когато се появи на лицето ти си мислиш само за едно нещо.
- Не знам коя е Тя, но аз чета в очите ти, че си мнооооогооооо влюбен в нея. А страстта, с която разказваш е такава, че дори вселената би застанала на твоя страна.
- Толкова ли е очевидно?
- И питаш…
- Искам да станат нещата „по взаимно съгласие“… Не, не това „взаимно съгласие“, за което си ме виждал да създавам. Искам… Искам нещата да станат по естествен път – да стана нещо, с което да се гордея и това да бъде оценено от нея. И надявам се да се съгласи да излезе с мен тогава…
И все пак, ако хипотетично се получи нещо не искам да бъде краткотрайно за ден, два, три, пет или месец или година. Искам да бъде завинаги – до момента, в който затворя очите си за последен път и не ги отворя отново, докато сърцето ми спре да бие и душата ми напусне тялото.
четвъртък, 2 януари 2014 г.
Десния или левия бряг или по течението на техниката и животните?
Не съм сигурен кое от двете се случва и кое е нормалното и кое лудото.
Когато се държиш натурално и естествено - забавно досаден. Ставаш атрактивен за мъжете и изключително безинтересен за жените. Като започна да полагам усилия за привличане на вниманието на женската част получаваш явна демонстрация на високомерие, което в 90% от случаите е без никакво покритие и ти се дава да разбереш, че нямаш шансове. В останалите 10% нещата са доста сложни - обикновено там е имало силни чувства и раздяла, обстоятелства, които сега са адекватната защитна реакция на сърцето да държи "играчите" настрани.
Докато при мъжете няма абсолютно никаква необходимост да правя каквото и да било. Всъщност те ми се предлагат. В това няма нищо лошо, освен малката подробност, че съм твърде старомоден и мъжете по никакъв начин не ме привличат сексуално.
Според едно момиче, което трудно може да се нарече "бивша", защото по силно субективни причини нещата се прецакаха и е по-правилно да се каже, че беше скромна авантюра, съм се бил целувал страстно... когато подметнах, че съм в размисли относно промяната на сексуалната си ориентация. Отговорът беше повече от потресаващ - "не си заслужава да се отказваш, заради момичета като мен, които не са те оценили. Ще има някоя, която ще го направи". Мога да попитам и туй нещо кога ще стане? На 40 като стана, на 50 или по-натам, ако изобщо се случи. -Те всички са като теб - не ме оценяват. Явно е природен талант всички бивши да ме мразят. В интерес на истината, заради нея съм правил едно от най-откачените неща до момента в моята биография. Като мина време се опитах да оправя нещата, но получих среден пръст в лицето. Е, хубаво... така да бъде.
Май накрая ще започна да се заобикалям с вещи. Те поне нямат собствено мнение и не се цупят като не им обръщаш внимание или се държиш както си искаш с тях. А ако ги подберете правилно вещите ще можете да изкарвате пари от тях, макар и минимални, с тях бихте могли да запечатвате щастливите моменти, в които сте заобиколени от другите вещи.
Разбира се, да не забравяме домашен любимец, който наистина да ме оцени и да ме дарява с цялата си любов, а аз в замяна ще му давам същото.
Когато се държиш натурално и естествено - забавно досаден. Ставаш атрактивен за мъжете и изключително безинтересен за жените. Като започна да полагам усилия за привличане на вниманието на женската част получаваш явна демонстрация на високомерие, което в 90% от случаите е без никакво покритие и ти се дава да разбереш, че нямаш шансове. В останалите 10% нещата са доста сложни - обикновено там е имало силни чувства и раздяла, обстоятелства, които сега са адекватната защитна реакция на сърцето да държи "играчите" настрани.
Докато при мъжете няма абсолютно никаква необходимост да правя каквото и да било. Всъщност те ми се предлагат. В това няма нищо лошо, освен малката подробност, че съм твърде старомоден и мъжете по никакъв начин не ме привличат сексуално.
Според едно момиче, което трудно може да се нарече "бивша", защото по силно субективни причини нещата се прецакаха и е по-правилно да се каже, че беше скромна авантюра, съм се бил целувал страстно... когато подметнах, че съм в размисли относно промяната на сексуалната си ориентация. Отговорът беше повече от потресаващ - "не си заслужава да се отказваш, заради момичета като мен, които не са те оценили. Ще има някоя, която ще го направи". Мога да попитам и туй нещо кога ще стане? На 40 като стана, на 50 или по-натам, ако изобщо се случи. -Те всички са като теб - не ме оценяват. Явно е природен талант всички бивши да ме мразят. В интерес на истината, заради нея съм правил едно от най-откачените неща до момента в моята биография. Като мина време се опитах да оправя нещата, но получих среден пръст в лицето. Е, хубаво... така да бъде.
Май накрая ще започна да се заобикалям с вещи. Те поне нямат собствено мнение и не се цупят като не им обръщаш внимание или се държиш както си искаш с тях. А ако ги подберете правилно вещите ще можете да изкарвате пари от тях, макар и минимални, с тях бихте могли да запечатвате щастливите моменти, в които сте заобиколени от другите вещи.
Разбира се, да не забравяме домашен любимец, който наистина да ме оцени и да ме дарява с цялата си любов, а аз в замяна ще му давам същото.
понеделник, 16 декември 2013 г.
Между тъгата и усмивките.
Играта започна, когато ме попита директно "Сваляш ли ме?" Работата е там, че не те свалям, но определено представляваш някакъв интерес за мен. Предпочитам да го нарека закачане, но е по-скоро ухажване. Сваляне звучи някак грубо, изпълнено с желание за задоволяване на първичните нужди, като използване на (евтини) трикове, за да вкараш някого в леглото. Миии, не нямам такива намерения, (и сега идва изтърканото) не съм такъв човек. И да, аз съм различен, но това не значи, че съм специален. Просто различен със своите безкрайно много недостатъци, които съм убеден, че са повече отколкото имат "нормалните хора". Но работата е там, че сексът за мен е нещо, животинско, първично, лишено от разум (само по себе си) действие. Не, не отричам секса, точно обратното, но считам, че трябва да се случва с чувства и да не е просто секс, а любов.
И така. Хайде да играем на една игра, в която ти си тъжна, а аз искам да си крада усмивки, да те карам да се чувстваш красива, защото наистина си. След това, ще започна да те ухажвам, да си крада повече усмивки. Някой ден ще те попитам за телефонния ти номер. Възможно е да отбиеш въпроса. Ще уважа решението ти и ще продължавам да се опитвам да си крада усмивки. Понякога може да си в много лошо настроение и да се държиш лошо с мен без конкретна причина, просто защото си тъжна и денят ти е бил лош. Тогава ще бъда затруднен с тежката задача да те накарам да се усмихнеш. Възможно е да ме отсвириш, но това съвсем няма да ме откаже. Ще се дръпна за няколко дни, докато ти мине и след това ще пристъпя към нов поход за освобождаване на усмивката ти от оковите на тъгата. Незнайно как успявам да получа телефонния ти номер. Тогава на случаен принцип започвам да ти пращам закачливи съобщения, старая се да не прекалявам, за да не ти нарушавам личното пространство. Тъй като ме води желанието да те накарам да се усмихваш проявявам от време на време несъобразителност като съобщенията понякога са в доста неподходящо време и ти се иска да ме ликвидираш, защото съм нарушил най-хубавите последни 30 минути, преди ставането, или пък тъкмо си заспала и съм те събудил. Без значение какво е съдържанието, самият факт, че си го получила в неподходящо време ми трупа актив от черни точки. Когато съм си откраднал достатъчно усмивки те каня на среща, просто да се видим. Да, но както се очаква не се съгласяваш веднага. След време успявам да спечеля "шестицата от тотото" и излизаме. На срещата се опитвам да се държа добре, но някак не ми се получава. След срещата няма втора, ти не искаш. Защо? Някъде съм се издънил и нещо не съм направил добре. Аз се дръпвам рязко, съобщенията спират, закачките в чата също. Спираме да си пишем. Започвам да ти липсвам, но не аз конкретно, а начина по който се държах. Започва да ти липсва вниманието, което ти обръщах. Но тъй като сбърках някъде на срещата не искаш повече вниманието от мен. Тъй като няма друг, който да привлича вниманието ти, както аз ставаш тъжна и се връщаш състоянието, в което си била, преди да започна да те ухажвам. А аз отивам в графата "поредният глупак, който се опита да прави секс с теб".
И така. Хайде да играем на една игра, в която ти си тъжна, а аз искам да си крада усмивки, да те карам да се чувстваш красива, защото наистина си. След това, ще започна да те ухажвам, да си крада повече усмивки. Някой ден ще те попитам за телефонния ти номер. Възможно е да отбиеш въпроса. Ще уважа решението ти и ще продължавам да се опитвам да си крада усмивки. Понякога може да си в много лошо настроение и да се държиш лошо с мен без конкретна причина, просто защото си тъжна и денят ти е бил лош. Тогава ще бъда затруднен с тежката задача да те накарам да се усмихнеш. Възможно е да ме отсвириш, но това съвсем няма да ме откаже. Ще се дръпна за няколко дни, докато ти мине и след това ще пристъпя към нов поход за освобождаване на усмивката ти от оковите на тъгата. Незнайно как успявам да получа телефонния ти номер. Тогава на случаен принцип започвам да ти пращам закачливи съобщения, старая се да не прекалявам, за да не ти нарушавам личното пространство. Тъй като ме води желанието да те накарам да се усмихваш проявявам от време на време несъобразителност като съобщенията понякога са в доста неподходящо време и ти се иска да ме ликвидираш, защото съм нарушил най-хубавите последни 30 минути, преди ставането, или пък тъкмо си заспала и съм те събудил. Без значение какво е съдържанието, самият факт, че си го получила в неподходящо време ми трупа актив от черни точки. Когато съм си откраднал достатъчно усмивки те каня на среща, просто да се видим. Да, но както се очаква не се съгласяваш веднага. След време успявам да спечеля "шестицата от тотото" и излизаме. На срещата се опитвам да се държа добре, но някак не ми се получава. След срещата няма втора, ти не искаш. Защо? Някъде съм се издънил и нещо не съм направил добре. Аз се дръпвам рязко, съобщенията спират, закачките в чата също. Спираме да си пишем. Започвам да ти липсвам, но не аз конкретно, а начина по който се държах. Започва да ти липсва вниманието, което ти обръщах. Но тъй като сбърках някъде на срещата не искаш повече вниманието от мен. Тъй като няма друг, който да привлича вниманието ти, както аз ставаш тъжна и се връщаш състоянието, в което си била, преди да започна да те ухажвам. А аз отивам в графата "поредният глупак, който се опита да прави секс с теб".
четвъртък, 12 декември 2013 г.
На М
Приятелко, иска ми се да бъда онзи непознат, когото виждаш сутрин като тръгваш за работа и пътуваш с него в метрото. Когато погледите ви се засекат махате си за здрасти и разменяте по една усмивка и всеки потъва в собствената си реалност, със собствените си проблеми. Ти отиваш на работа, разправяш се с шеф и колеги идиоти. Не ми обръщаш внимание като цяло, до момента, в който една вечер не решиш да нарушиш скучното си ежедневие и не отидеш на бар. Пиеш там цяла вечер до късна нощ. Странно ти е, че днес всичко е различно. Всъщност цялата седмица е различна - аз не съм се появявал никъде. Не, не ти липсвам, просто ти е просветнало тази нощ, че нямаш спомени за мен от последната седмица. Пиеш в бара, питие след питие, опитваш се да анализираш седмицата. Алкохолът в кръвта ти не ти позволява да мислиш, затова се отказваш и просто продължаваш да се наливаш. Поглеждаш си часовника и осъзнаваш, че искаш да се прибереш. Обличаш си палтото и излизаш от бара и се запътваш към вкъщи, но преди това се опитваш да си потърсиш такси. За да стигнеш до такситата минаваш през парка за по-пряко.
Тогава се случва непредвиденото - наобикалят те двама с качулки. Виждат те, че си прекалила с алкохола и ти искат чантичката, ти правиш жалки опити да се защитиш. Сграбчват я, а ти си я стиснала здраво с две ръце. Единия от двамата я изтръгва от ръцете ти и те бута. Толкова си пияна, че залиташ и падаш на земята. Започваш да пищиш, надявайки се някой да чуе писъците ти и да ти се притече на помощ. Писъците раздразват нападателите и решават да те изнасилят.
В този момент аз просто нямах какво да правя и реших да изляза да разходя кучето си. Аз нищо не чух, но Арес първоначално наостри уши. След това застина. Погледна ме. Излая, но аз не реагирах, даже малко му се издразних и го подканих да продължим с разходката. Той продължи, но остана нащрек. Вървеше много концентрирано. Не минахме много, когато той отново застина, наостри уши. Този път, вместо да лае ме ръфна по крачола и се опита да ме заведе до епицентъра на събитията. Аз му се скарах, но той продължи да ме дърпа. Когато освободих крачола си той седна и излая.
- Добре, води - казах отегчено. Арес само това чакаше и се втурна, накъдето не спираше да гледа. Махнах си слушалките и го чух и аз - женски писъци, викащи за помощ. Тогава двамата вече препускахме към писъците. Вече почти стигнахме и аз дадох команда "дръж" Арес само това чакаше и повали единия от качулатите. Другия не можеше да повярва, че аз съм се появил от нищото, извади нож и се опита да ме наръга, аз се дръпнах, точно преди да го забие между ребрата ми, но не успях да избегна удара с другата му ръка и ме нацели точно по скулата и носа. Когато Арес се увери, че първия няма да стане го пусна и ми се притече на помощ. Достатъчно беше, че успя да го разсее, а аз през това време си извадих бокса от джоба и му забих един в мутрата. Явно не беше от държеливите, защото се свлече като чувал с цимент на земята и повече не стана.
Когато се уверих, че нападателите няма да нападнат отново се приближих към теб, за да проверя как си и се опитах да те успокоя. Само ти бяха разкъсали ризата и леко смъкнали панталоните. Физически изглеждаше добре (до колкото можеше да се каже, предвид състоянието ти). Помогнах ти да се изправиш. Заведох те до такситата, тъкмо те качвах в едно и ти простена:
- Това си ти! Къде беше цяла седмица?
- Съжалявам, госпожице, сигурно ме бъркате с някой друг - отвърнах възможно най-делово, затворих вратата тропнах по тавана на таксито, за да тръгне. Докато отминаваше с таксито ме гледаше с тъжен благодарствен поглед. С Арес изпратихме таксито с поглед и продължихме с разходката и се прибрахме накрая.
В понеделник сутринта, докато чакаше метрото за работа си мислеше за онази нощ. Спомняше си смътно какво се случи. Но беше почти сигурна, че и аз имам някакво участие. Влакът дойде, ти се качи, но се огледа, търсеше ме, надяваше се да се появя. Аз се шмугнах във вагона, точно преди да се затворят вратите. Аз влязох и потънах в реалността на телефона ми. Знаех, че си там и че се взираш в мен. Реших да не те мъча и погледнах към теб. Долових облекчението, което изпита при срещата на погледите ми. Аз само се усмихнах, махнах леко с ръка и забих поглед отново в телефона. Нямаше как да не забележиш бушона на окото. До края на седмицата продължих да се движа с твоя график сутрин. След това станах непостоянен. Случваше се да ме видиш 4 дни в седмицата, понякога нито веднъж, понякога през ден се появявах. Това те тревожеше малко, но нищо не можеше да направиш, а и защо ти трябваше.
Всичко стана някак несигурно около теб. Навсякъде търсеше очите и усмивката ми.
Като човек без особено конкретна работа обичах да се шляя навън и точно, когато пресичах едно кръстовище се оказа на отсрещния тротоар. Светна зелено за пешеходците, и двамата тръгнахме ти не ме забеляза, но аз те наблюдавах съсредоточено, усещах, че нещо ще стане, и то взе че стана. Само на няколко крачки от мен започна да се олюляваш и и припадна. Втурнах се да те хвана, но беше твърде късно. Вече беше на земята. За секунди се паникьосах, но се съвзех набързо, когато клаксоните на колите започнаха да свирят. Запречваше движението. Събра се тълпа, но никой нищо не направи. Е, трябваше отново да бъдеш спасена, от мен... Вдигнах те на ръце и те занесох до близката пейка. Чувствах се като герой тогава. "Извикайте линейка!" креснах аз, докато проверявах пулса и дишането ти. Всичко изглеждаше нормално, с изключение на това, че беше в безсъзнание. Едва сега разбрах колко крехка може да бъде една млада дама. Линейката дойде след около 15 минути качиха те на носилка, натовариха те в линейката и със воя на сирената изчезнахте в неизвестна посока. Отне ми 2 дни, докато разбера къде са те закарали. Реших да мина да те видя. Когато влязох ти спеше, но сестрите ми разрешиха да остана, докато се събудиш. Беше същински ангел, който е без крила и загубил силите си.
- Здравей, красавице!
- Здравей! Какво правиш тук -ме попита изненадана.
- Бях точно срещу теб, когато припадна, но не успях да те хвана и си удари главата.
- Лекарите казаха, че според тълпата си ме вдигнал и си ме занесъл на пейка, иначе колите са щели да ме прегазят.
- Не се притеснявай. Трябва да си почиваш. Просто дойдох да се уверя, че си добре.
- Имам чувството, че не ти е за първи път.
- Кое - попитах разсеяно.
- Да ме спасяваш.
- Не се притеснявай, всичко е наред. Сега трябва да си почиваш. Вземи си малко почивка и ще се видим в сряда сутринта. - Усмихнах се и си понечих да си тръгвам, когато ти ме хвана за ръката.
- Остани още малко - промълви ти с тъжен глас и в този момент нахълта сестрата.
- Трябва да си почиваш - смъмри те тя.
За да не е странно и неловко, стиснах леко ръката ти, в знак на подкрепа. Спрях се за малко и те целунах по челото, след което си тръгнах.
- До сряда. И да се оправяш по-бързо.
В сряда чаках на перона на метрото. Ти се появи, както обикновено в 7:47. Приближих се към теб. Махнахме си за здрасти, усмихнахме се, а ти ме гушна като плюшено мече. Беше толкова силно, че се молех да не ми счупиш някое ребро. Бях с очила, защото криех нов бушон под тях.
- Виждам, че си по-добре - започнах аз.
- Но ти не ми изглеждаш добре. Каква е тази брада и защо си с очила, тук няма слънце? - докато ме питаше за очилата вече посегна да ги свалиш, а аз те оставих. Посрещна те едно мораво око. - Какво се е случило?
- Ами... такова, ъм... заиграх се с Арес и пропуснах вратата на кухнята. - ти прокара пръсти по лицето ми, знаеше, че лъжа, но не искаше да чуваш истината.
- Може ли някой път да излезем?
- Каниш непознат на среща? Не е особено разумно.
- Не е непознат, а моят ангел хранител. - и на лицето ти изгря такава усмивка, която съм сигурен, че беше в състояние да разтопи ледовете на полюсите.
- Мога да ти бъда най-добрия приятел, но нищо повече.
- Няма значение, за първи път някой ме кара да чувствам някаква сигурност.
Тогава се случва непредвиденото - наобикалят те двама с качулки. Виждат те, че си прекалила с алкохола и ти искат чантичката, ти правиш жалки опити да се защитиш. Сграбчват я, а ти си я стиснала здраво с две ръце. Единия от двамата я изтръгва от ръцете ти и те бута. Толкова си пияна, че залиташ и падаш на земята. Започваш да пищиш, надявайки се някой да чуе писъците ти и да ти се притече на помощ. Писъците раздразват нападателите и решават да те изнасилят.
В този момент аз просто нямах какво да правя и реших да изляза да разходя кучето си. Аз нищо не чух, но Арес първоначално наостри уши. След това застина. Погледна ме. Излая, но аз не реагирах, даже малко му се издразних и го подканих да продължим с разходката. Той продължи, но остана нащрек. Вървеше много концентрирано. Не минахме много, когато той отново застина, наостри уши. Този път, вместо да лае ме ръфна по крачола и се опита да ме заведе до епицентъра на събитията. Аз му се скарах, но той продължи да ме дърпа. Когато освободих крачола си той седна и излая.
- Добре, води - казах отегчено. Арес само това чакаше и се втурна, накъдето не спираше да гледа. Махнах си слушалките и го чух и аз - женски писъци, викащи за помощ. Тогава двамата вече препускахме към писъците. Вече почти стигнахме и аз дадох команда "дръж" Арес само това чакаше и повали единия от качулатите. Другия не можеше да повярва, че аз съм се появил от нищото, извади нож и се опита да ме наръга, аз се дръпнах, точно преди да го забие между ребрата ми, но не успях да избегна удара с другата му ръка и ме нацели точно по скулата и носа. Когато Арес се увери, че първия няма да стане го пусна и ми се притече на помощ. Достатъчно беше, че успя да го разсее, а аз през това време си извадих бокса от джоба и му забих един в мутрата. Явно не беше от държеливите, защото се свлече като чувал с цимент на земята и повече не стана.
Когато се уверих, че нападателите няма да нападнат отново се приближих към теб, за да проверя как си и се опитах да те успокоя. Само ти бяха разкъсали ризата и леко смъкнали панталоните. Физически изглеждаше добре (до колкото можеше да се каже, предвид състоянието ти). Помогнах ти да се изправиш. Заведох те до такситата, тъкмо те качвах в едно и ти простена:
- Това си ти! Къде беше цяла седмица?
- Съжалявам, госпожице, сигурно ме бъркате с някой друг - отвърнах възможно най-делово, затворих вратата тропнах по тавана на таксито, за да тръгне. Докато отминаваше с таксито ме гледаше с тъжен благодарствен поглед. С Арес изпратихме таксито с поглед и продължихме с разходката и се прибрахме накрая.
В понеделник сутринта, докато чакаше метрото за работа си мислеше за онази нощ. Спомняше си смътно какво се случи. Но беше почти сигурна, че и аз имам някакво участие. Влакът дойде, ти се качи, но се огледа, търсеше ме, надяваше се да се появя. Аз се шмугнах във вагона, точно преди да се затворят вратите. Аз влязох и потънах в реалността на телефона ми. Знаех, че си там и че се взираш в мен. Реших да не те мъча и погледнах към теб. Долових облекчението, което изпита при срещата на погледите ми. Аз само се усмихнах, махнах леко с ръка и забих поглед отново в телефона. Нямаше как да не забележиш бушона на окото. До края на седмицата продължих да се движа с твоя график сутрин. След това станах непостоянен. Случваше се да ме видиш 4 дни в седмицата, понякога нито веднъж, понякога през ден се появявах. Това те тревожеше малко, но нищо не можеше да направиш, а и защо ти трябваше.
Всичко стана някак несигурно около теб. Навсякъде търсеше очите и усмивката ми.
Като човек без особено конкретна работа обичах да се шляя навън и точно, когато пресичах едно кръстовище се оказа на отсрещния тротоар. Светна зелено за пешеходците, и двамата тръгнахме ти не ме забеляза, но аз те наблюдавах съсредоточено, усещах, че нещо ще стане, и то взе че стана. Само на няколко крачки от мен започна да се олюляваш и и припадна. Втурнах се да те хвана, но беше твърде късно. Вече беше на земята. За секунди се паникьосах, но се съвзех набързо, когато клаксоните на колите започнаха да свирят. Запречваше движението. Събра се тълпа, но никой нищо не направи. Е, трябваше отново да бъдеш спасена, от мен... Вдигнах те на ръце и те занесох до близката пейка. Чувствах се като герой тогава. "Извикайте линейка!" креснах аз, докато проверявах пулса и дишането ти. Всичко изглеждаше нормално, с изключение на това, че беше в безсъзнание. Едва сега разбрах колко крехка може да бъде една млада дама. Линейката дойде след около 15 минути качиха те на носилка, натовариха те в линейката и със воя на сирената изчезнахте в неизвестна посока. Отне ми 2 дни, докато разбера къде са те закарали. Реших да мина да те видя. Когато влязох ти спеше, но сестрите ми разрешиха да остана, докато се събудиш. Беше същински ангел, който е без крила и загубил силите си.
- Здравей, красавице!
- Здравей! Какво правиш тук -ме попита изненадана.
- Бях точно срещу теб, когато припадна, но не успях да те хвана и си удари главата.
- Лекарите казаха, че според тълпата си ме вдигнал и си ме занесъл на пейка, иначе колите са щели да ме прегазят.
- Не се притеснявай. Трябва да си почиваш. Просто дойдох да се уверя, че си добре.
- Имам чувството, че не ти е за първи път.
- Кое - попитах разсеяно.
- Да ме спасяваш.
- Не се притеснявай, всичко е наред. Сега трябва да си почиваш. Вземи си малко почивка и ще се видим в сряда сутринта. - Усмихнах се и си понечих да си тръгвам, когато ти ме хвана за ръката.
- Остани още малко - промълви ти с тъжен глас и в този момент нахълта сестрата.
- Трябва да си почиваш - смъмри те тя.
За да не е странно и неловко, стиснах леко ръката ти, в знак на подкрепа. Спрях се за малко и те целунах по челото, след което си тръгнах.
- До сряда. И да се оправяш по-бързо.
В сряда чаках на перона на метрото. Ти се появи, както обикновено в 7:47. Приближих се към теб. Махнахме си за здрасти, усмихнахме се, а ти ме гушна като плюшено мече. Беше толкова силно, че се молех да не ми счупиш някое ребро. Бях с очила, защото криех нов бушон под тях.
- Виждам, че си по-добре - започнах аз.
- Но ти не ми изглеждаш добре. Каква е тази брада и защо си с очила, тук няма слънце? - докато ме питаше за очилата вече посегна да ги свалиш, а аз те оставих. Посрещна те едно мораво око. - Какво се е случило?
- Ами... такова, ъм... заиграх се с Арес и пропуснах вратата на кухнята. - ти прокара пръсти по лицето ми, знаеше, че лъжа, но не искаше да чуваш истината.
- Може ли някой път да излезем?
- Каниш непознат на среща? Не е особено разумно.
- Не е непознат, а моят ангел хранител. - и на лицето ти изгря такава усмивка, която съм сигурен, че беше в състояние да разтопи ледовете на полюсите.
- Мога да ти бъда най-добрия приятел, но нищо повече.
- Няма значение, за първи път някой ме кара да чувствам някаква сигурност.
неделя, 8 декември 2013 г.
The blue eyed girl
Истината, приятелю, е че усмивката й, която беше далеч от съвършена ме караше да се топя въпреки студа навън, сигурно защото притежаваше своята уникална чаровност. А устните й бяха такива, че колкото повече се съзерцавах в тях толкова повече ми се искаше просто да се наведа и да ги докосна с моите. А очите й са толкова сини и дълбоки, че се опасявах да не изтека в тях, както бях започнал да се втечнявам. А за нея като личност не мога да кажа много, просто ми се струва личност, която търи силни усещания, а дали е от типа хора готови да изгубят брега от очите си и да тръгнт да откриват света... това предстои да го разбера, или поне се надявам да го разбера.
събота, 28 септември 2013 г.
Заслужава ли си да си губим времето с грешните хора?
Не е истина, че човекът, който Ви обича не може да ви напусне! Може! Повярвайте! Може! Ще го направи рано или късно, осъзнавайки, че отношенията му с Вас не му носят радост и щастие, че отдавайки Ви се целият, готов е на всичко заради Вас и жертвайки много, за да бъде с Вас, не получава нищо в замяна, че Вие го разочаровате, че Вие, когато Ви е издигнал на пиедестал, не сте му подали ръка и не сте... го поставили заслужено на този пиедестал до Вас... А всъщност благодарение на него Вие стоите на този пиедестал... Той знае, че Вие нищо не трябва да му давате в замяна, че Вие не сте длъжен да го издигате до своето, създадено Ви от него, равнище, че Вие не сте длъжен да рискувате заради него дори най-малкото, затова за него такива отношения стават непоносими... Той ще Ви напусне тогава, когато разбере, че означава за Вас по-малко, отколкото Вие за него... Няма да Ви каже нищо, няма да Ви упрекне в нищо, Вие дори нищо няма да заподозрете... Та нали да се изисква или дори да се моли за взаимност, любов и разбиране е глупаво и нелепо... Той ще си отиде тихо, мълчаливо и най-страшното - внезапно... А още по-страшното е това, че такива хора никога не се връщат обратно."
Оскар Уайлд
Оскар Уайлд
П.С.
Там, откъдето си го "свих" този пасаж под него имаше един коментар, който ме провокира да споря, но реших да се въздържа. Затова ще го поставя тук, ще коментирам и ще си остане тука така, защото блога съм го занемарил, а и се чете от прекалено малко хора. Колко се чете това е друга тема...
"...!Ако някой си тръгне от теб означава че не те заслужава..."Това за мен звучи нелепо. Подобно изказване показва как се имаш за някакъв човек, който е с по-добро качество. Как може, ако си свестен човек и да си струваш усилията някой ще те зареже ей така, от нищото? Аз това не го разбирам. За да си тръгне човек, трябва да има някаква причина.
четвъртък, 19 септември 2013 г.
Кой какво вижда в победата и загубата.
“Умният човек знае, че победата не е неизбежна. Още по- умният си дава сметка, че загубата никога не е пълна, стига да знаеш как да се справиш с последиците.
Но истинският мъдрец е наясно, че печели, дори когато губи.”
Балдачи
Но истинският мъдрец е наясно, че печели, дори когато губи.”
Балдачи
Истинският мъж
Истинският мъж няма лице. Защото няма значение как изглежда. Той има характер и принципи, опънати като струните на цигулка Страдивариус. Различава се от всички останали по това, че ще те промени изцяло. Ще пренареди целия ти душевен пъзел. Ще те накара да летиш, пълзиш, да влизаш и излизаш от гроба, да гледаш с очите на гладно бездомно куче. И да го правиш с много любов.
Цвета Стоева - "Мъже"
Цвета Стоева - "Мъже"
сряда, 4 септември 2013 г.
Магията на снимките
Днес уважаеми читатели ще ви покажа нещо красиво. Това са снимки,
снимки, които открих на сайта на списание 8 в разделът за фото конкурси.
Гледах ги доста дълго време тези снимки и им се наслаждавах. Като човек
на изкуството, сърце не ми даде да подмина този талант. Сигурно вече се
питате кой е той? Всъщност не е той а тя. Нейното име е Иванка
Стефанова. Нямам толкова добре развито око за снимки, нито имам
претенции, че разбирам нещо от фотография, но няма как да си затворя
разума, съзнанието, душата, сърцето и всички останали сетива за малките
красиви неща, които разнообразяват сивото ни ежедневие. За вас не знам,
но за мен това момиче има талант. Затова реших да го споделя със света.
Иска ми се да могат да видят повече хора на какво е способна. И може би,
ако е писано, случайно или не, правилните хора да я забележат.
Е, стига съм ви занимавал с глупости, за да не стана като в предаването "ФаФлички и храсти" и ето ги снимките, на които можете да се насладите:
Полет към залеза
Залез над с. Козичино
ЗАЛЕЗЪТ
Двор в с. Козичино
Разходка из градината на баба :]
Красотата на слънцето!
Бургас Тази снимка не знам как е направена, но прилича на онези снимки, които са правени с фотоапаратите с лентата, а това време ми навява хубави спомени, а на вас как ви въздейства?
Залез над Созопол
Разбира се, ако са ви харесали снимките можете да ги споделите с приятели, да гласувате и да коментирате. Предполагам, Иванка, носи и на градивна критика. :)
Е, стига съм ви занимавал с глупости, за да не стана като в предаването "ФаФлички и храсти" и ето ги снимките, на които можете да се насладите:
Полет към залеза
Залез над с. Козичино
ЗАЛЕЗЪТ
Двор в с. Козичино
Разходка из градината на баба :]
Красотата на слънцето!
Бургас Тази снимка не знам как е направена, но прилича на онези снимки, които са правени с фотоапаратите с лентата, а това време ми навява хубави спомени, а на вас как ви въздейства?
Залез над Созопол
Разбира се, ако са ви харесали снимките можете да ги споделите с приятели, да гласувате и да коментирате. Предполагам, Иванка, носи и на градивна критика. :)
четвъртък, 29 август 2013 г.
Животът е безсмислен без сърце
Искам те влюбена до уши!
Намери някой,когото да обичаш до полуда и да е взаимно.
Как да го намериш?
Забрави главата си и слушай сърцето.А тук не долавям сърце.
Истината е,че животът е безсмислен без това.
Ако изминеш цялото пътуване без да си се влюбил силно,
животът ти е празен...
Трябва да опиташ.Защото не опиташ ли,все едно не си живял...Остани отворена за шанса.Може да те удари като гръм...
Намери някой,когото да обичаш до полуда и да е взаимно.
Как да го намериш?
Забрави главата си и слушай сърцето.А тук не долавям сърце.
Истината е,че животът е безсмислен без това.
Ако изминеш цялото пътуване без да си се влюбил силно,
животът ти е празен...
Трябва да опиташ.Защото не опиташ ли,все едно не си живял...Остани отворена за шанса.Може да те удари като гръм...
Неизвестността
Някога, в едно кралство, мъж извършил престъпление. Хванали го и го отвели при краля на съд. Наказанието, предвидено за такова престъпление било смърт, но кралят предложил на нещастника да избере: бесилото или да провери какво има зад една голяма, тайнствена, черна, желязна врата в подземията на двореца.
Помислил престъпникът и избрал бесилото. Когато му надянали примката на врата, той изведнъж казал:
- Ваше Височество, стана ми любопитно, какво все пак има зад тази врата?.
Кралят се усмихнал загадъчно и казал:
- Много странно, но досега все така се получава: Предлагам на всеки, запътил се към смъртта, този избор и всеки избира бесилото.
А там е свободата! Но, хората толкова се страхуват от неизвестността, че предпочитат въжето пред нея!
Помислил престъпникът и избрал бесилото. Когато му надянали примката на врата, той изведнъж казал:
- Ваше Височество, стана ми любопитно, какво все пак има зад тази врата?.
Кралят се усмихнал загадъчно и казал:
- Много странно, но досега все така се получава: Предлагам на всеки, запътил се към смъртта, този избор и всеки избира бесилото.
А там е свободата! Но, хората толкова се страхуват от неизвестността, че предпочитат въжето пред нея!
сряда, 28 август 2013 г.
Ключът към успеха
If
A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z
Is equal to
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26
Then
H+A+R+D+W+O+R+K =
8+1+18+4+23+15+18+11 =
98%
K+N+O+W+L+E+D+G+E =
11+14+15+23+12+5+4+7+5 =
96%
L+O+V+E=
12+15+22+5=
54%
L+U+C+K =
12+21+3+11 =
47%
None of them makes 100%
Then what makes 100% ???
Is it Money?
NO !!!
Leadership?
NO !!!
Every problem has a solution,
only if we perhaps change our
"ATTITUDE".
It is OUR ATTITUDE towards Life and Work that makes
OUR Life 100% Successful..
A+T+T+I+T+U+D+E =
1+20+20+9+20+21+4+5 =
100%
A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z
Is equal to
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26
Then
H+A+R+D+W+O+R+K =
8+1+18+4+23+15+18+11 =
98%
K+N+O+W+L+E+D+G+E =
11+14+15+23+12+5+4+7+5 =
96%
L+O+V+E=
12+15+22+5=
54%
L+U+C+K =
12+21+3+11 =
47%
None of them makes 100%
Then what makes 100% ???
Is it Money?
NO !!!
Leadership?
NO !!!
Every problem has a solution,
only if we perhaps change our
"ATTITUDE".
It is OUR ATTITUDE towards Life and Work that makes
OUR Life 100% Successful..
A+T+T+I+T+U+D+E =
1+20+20+9+20+21+4+5 =
100%
Абонамент за:
Публикации (Atom)
