Драмата го съпътстваше навсякъде и може би, всичко започваше от семейството. От детството му най-яркото чувство което се беше запазило и до днес беше несигурността, страхът от физическо насилие върху него. излишните нерви му бяха писнали. Не обичаше да изпада в конфронтации, но вътре в него всичко кипеше в тегавите ситуации. Той от малък беше с характер. Виждаше света като едно хубаво място, но една голяма част от хората го правеха ужасно място има хора, които страдат, а отвътре му идваше да помага на всички, както може. Майка му това не го приемаше и не спираше да го тъпче и мачка и да му налива от нейния акъл. Той се противеше и главата не му увираше, според нейните разбирания. Тя го тъпчеше, към всяка негова идея се отнасяше с подигравки или скандали. Това го принуди да си изгради на подсъзнателно ниво защитен механизъм, за да може да оцелее вкъщи - започна да крие, лъжата стана негова втора природа. Мразеше да лъже и да крие, защото имаше нужда от приятел, а не от враг. За жалост това беше единственият начин емоционално да му е по-леко.
И така годините минаваха, нервите се трупаха, хората влизаха и излизаха във и от живота му. Някои оставяха положителна следа, други не съвсем, а трети по-добре, че ги нямаше - поне по-малко драма трябваше да изживява. Всичко започна да се променя, когато изведнъж започна да го боли глава от време на време. Той не си обръщаше внимание на здравето, беше прекалено млад, за да се притеснява, че му има нещо. Да, обаче главоболието започна да се случва прекалено често, от веднъж за 2-3 месеца до веднъж на 2-3 дни. Постепенно започна да се чуди защо става така и започна да си мери кръвното като се случеше. По думите на майка му беше високо кръвно за млад човек като него - "140-150 не е нормално кръвно за твоите години". Той игнорираше това и не му обърна внимание.
След пореден скандал, зпочнал от това, че не пожела да положи усилия да си оправя стаята, за да може да се избърше прах на нея не й издържаха нервите и го изхвърли като мръсно коте от апартамента. Беше дни преди рождения му ден. От известно време той си беше намразил рождения ден. Ненавиждаше го, по ред причини. Нещата предимно се кореняха в семейството. Той нямаше желание да се разправя с нея и доброволно напусна апартамента. Не си взе много неща, защото не знаеше накъде да поеме и какво да прави. Започна да се разхожда и докато го правеше изведнъж главата го прониза, сякаш са забили нож в нея и му причерня.
Два дни по-късно се събуди в болница. Лекарят в този момент беше в стаята, защото беше време за сутрешната визитация. Когато го видя, че е буден показа признаци на облекчение.
- Виждам че, вече си буден - започна докторът.
- Къде съм и какво стана?
- В болница си, синко. Добрата новина е, че си още жив, а лошата е, че си получил инсулт.
- Какво? Инсулт ли? Та аз още нямам 25! Как така?
-Нямаме точно обяснение защо се е случило, но теорията ни е, че е от високото ти кръвно и се наложи да ти включим система за да го понижим. Днес показателите ти са се стабилизирали и това ще ни позволи да те оперираме още утре. Имаш ли близки, които да уведомиш какво е станало и да могат да дойдат да се погрижат за теб след операцията?
Той замълча за малко, опитваше се да се сети за някой, който да отговаря на предложенията на доктора, но не се сети. Не чувстваше никой достатъчно близък, всъщност той нямаше истински приятели. Нямаше си никой. Беше сам срещу света.
- Не, докторе, нямам никой - поклати отрицателно глава.
- Родители, роднини, приятели? Съвсем никой ли нямаш?
- Всъщност имам, но не съм проблем на никой, че някой да дойде да се грижи за мен.
Насълзиха се очите на лекаря сложи ръка на рамото му и стана. Той му хвана ръката, задържа я и попита:
- Какви са ми шансовете да прескоча трапа утре?
- Шансовете са добри. Не се притеснявай. Всичко ще мине добре за утре. Успеваемостта е над 80% за такъв тип операция. Ще те оперира най-добрият ни хирург.
Това беше лъжа. Беше много долна лъжа. Истината беше, че шансовете да преживее нощта бяха под 50%, но все пак някой трябваше да го окуражи, да му вдъхне вяра за живот, въпреки че в очите му се четеше отчаяние и че се е предал. Липсваше живецът в него, не беше трудно да се прочете в очите му, когато отговори, че няма кой да се погрижи за него.
- Благодаря, докторе! Оценявам го.
Вечерта му се обади един човек, когото можеше да нарече приятел малко трудно, но беше най-близко до него. Този човек имаше една интересна особена черта на характера си - не го интересуваше много много какво се случва с околния свят, освен, ако не го засягаше пряко него. На моменти се е проявявала в разговори - при поднасяне на някакъв проблем, предполагащ, че ще се замисли отговорът почти веднага беше "А, да се оправя/т!" (Това не е мой проблем и не ме интересува - реалното значение). А при последното им виждане може да се каже, че го беше изпитал на свой собствен гръб.
- Ало - започна болният.
- Здрасти, приятел!
- Здравей.
- Как си? Какво правиш?
- Какво да ти кажа... Бивам.... лежа в болница и се подготвям утре за операция.
- Каква операция - възклинка приятелят!?
- Ще ми отварят главата. Нищо сериозно - двам събра сили да отговори възможно най-спокойно.
- Ама как така ще ти отварят главата? Какво стана - започна да нервничи събеседникът му.
- Пукаше ми прекалено много за всичко. Ако не искаш да свършиш като мен продължавай в същия дух - нищо не е твой проблем!
Това просто му дойде в повече и гласът му се разтрепери, затвори и се срина емоционално. сълзите се стичаха от бузите му една след друга. Остана така достатъчно дълго, за да успее да намокри почти цялата възглавница. Видя пропуснатите обаждания от майка му. Не искаше повече да има нещо общо с нея. Не искаше да я чува, не искаше да я вижда. Тя беше обрекла единственият си син да се скита по улиците, заради дреболии. И все пак реши да й се обади. Набра я, сигналът свободно беше прекъснат от сигналът за гласовата й поща. Той беше прекалено съсипан от предишния разговор
- Е, кучко! Надявам се, че си доволна. Само да знаеш, не че ти пука особено, но съм с инсулт в болница. Съсоянието ми е било нестабилно, но сега съм по-добре и утре ще ме оперират. Докторът каза, че шансът да прескоча трапа е 80%, но съм сигурен, че той ме излъга и реалните шансове да оцелея през нощта са под 50%. А нещо ми подсказва, че няма да стигна до операционната. Е, кучко, сбогом! Не ме мисли, радвай се на живота си, вече ще имаш една грижа по-малко!
Това му дойде отвътре. Вече всичко в него кипеше. Вече зарида с глас. Имаше нужда да освободи напрежението, трупано вътре в него през годините. Когато носът му се запуши от цивренето той се напъна да го издуха и от носа му шурна кръв. Още един страничен ефект от високото кръвно. За да не изцапа леглото с кръв стана по-рязко отколкото трябваше за това си състоянеи, причерня му и се строполи на земята. Кръвоизливът в мозъка му се беше разширил и в мозъка му навлизаше кръв. Имаше спешна нужда от помощ. Но от никъде не се зададе такава. И той остана да лежи на пода. Нещата се случиха твърде бързо, а когато го намериха беше твърде късно за помощ. Измъчената му душа вече беше напуснала тялото му.
След пореден скандал, зпочнал от това, че не пожела да положи усилия да си оправя стаята, за да може да се избърше прах на нея не й издържаха нервите и го изхвърли като мръсно коте от апартамента. Беше дни преди рождения му ден. От известно време той си беше намразил рождения ден. Ненавиждаше го, по ред причини. Нещата предимно се кореняха в семейството. Той нямаше желание да се разправя с нея и доброволно напусна апартамента. Не си взе много неща, защото не знаеше накъде да поеме и какво да прави. Започна да се разхожда и докато го правеше изведнъж главата го прониза, сякаш са забили нож в нея и му причерня.
Два дни по-късно се събуди в болница. Лекарят в този момент беше в стаята, защото беше време за сутрешната визитация. Когато го видя, че е буден показа признаци на облекчение.
- Виждам че, вече си буден - започна докторът.
- Къде съм и какво стана?
- В болница си, синко. Добрата новина е, че си още жив, а лошата е, че си получил инсулт.
- Какво? Инсулт ли? Та аз още нямам 25! Как така?
-Нямаме точно обяснение защо се е случило, но теорията ни е, че е от високото ти кръвно и се наложи да ти включим система за да го понижим. Днес показателите ти са се стабилизирали и това ще ни позволи да те оперираме още утре. Имаш ли близки, които да уведомиш какво е станало и да могат да дойдат да се погрижат за теб след операцията?
Той замълча за малко, опитваше се да се сети за някой, който да отговаря на предложенията на доктора, но не се сети. Не чувстваше никой достатъчно близък, всъщност той нямаше истински приятели. Нямаше си никой. Беше сам срещу света.
- Не, докторе, нямам никой - поклати отрицателно глава.
- Родители, роднини, приятели? Съвсем никой ли нямаш?
- Всъщност имам, но не съм проблем на никой, че някой да дойде да се грижи за мен.
Насълзиха се очите на лекаря сложи ръка на рамото му и стана. Той му хвана ръката, задържа я и попита:
- Какви са ми шансовете да прескоча трапа утре?
- Шансовете са добри. Не се притеснявай. Всичко ще мине добре за утре. Успеваемостта е над 80% за такъв тип операция. Ще те оперира най-добрият ни хирург.
Това беше лъжа. Беше много долна лъжа. Истината беше, че шансовете да преживее нощта бяха под 50%, но все пак някой трябваше да го окуражи, да му вдъхне вяра за живот, въпреки че в очите му се четеше отчаяние и че се е предал. Липсваше живецът в него, не беше трудно да се прочете в очите му, когато отговори, че няма кой да се погрижи за него.
- Благодаря, докторе! Оценявам го.
Вечерта му се обади един човек, когото можеше да нарече приятел малко трудно, но беше най-близко до него. Този човек имаше една интересна особена черта на характера си - не го интересуваше много много какво се случва с околния свят, освен, ако не го засягаше пряко него. На моменти се е проявявала в разговори - при поднасяне на някакъв проблем, предполагащ, че ще се замисли отговорът почти веднага беше "А, да се оправя/т!" (Това не е мой проблем и не ме интересува - реалното значение). А при последното им виждане може да се каже, че го беше изпитал на свой собствен гръб.
- Ало - започна болният.
- Здрасти, приятел!
- Здравей.
- Как си? Какво правиш?
- Какво да ти кажа... Бивам.... лежа в болница и се подготвям утре за операция.
- Каква операция - възклинка приятелят!?
- Ще ми отварят главата. Нищо сериозно - двам събра сили да отговори възможно най-спокойно.
- Ама как така ще ти отварят главата? Какво стана - започна да нервничи събеседникът му.
- Пукаше ми прекалено много за всичко. Ако не искаш да свършиш като мен продължавай в същия дух - нищо не е твой проблем!
Това просто му дойде в повече и гласът му се разтрепери, затвори и се срина емоционално. сълзите се стичаха от бузите му една след друга. Остана така достатъчно дълго, за да успее да намокри почти цялата възглавница. Видя пропуснатите обаждания от майка му. Не искаше повече да има нещо общо с нея. Не искаше да я чува, не искаше да я вижда. Тя беше обрекла единственият си син да се скита по улиците, заради дреболии. И все пак реши да й се обади. Набра я, сигналът свободно беше прекъснат от сигналът за гласовата й поща. Той беше прекалено съсипан от предишния разговор
- Е, кучко! Надявам се, че си доволна. Само да знаеш, не че ти пука особено, но съм с инсулт в болница. Съсоянието ми е било нестабилно, но сега съм по-добре и утре ще ме оперират. Докторът каза, че шансът да прескоча трапа е 80%, но съм сигурен, че той ме излъга и реалните шансове да оцелея през нощта са под 50%. А нещо ми подсказва, че няма да стигна до операционната. Е, кучко, сбогом! Не ме мисли, радвай се на живота си, вече ще имаш една грижа по-малко!
Това му дойде отвътре. Вече всичко в него кипеше. Вече зарида с глас. Имаше нужда да освободи напрежението, трупано вътре в него през годините. Когато носът му се запуши от цивренето той се напъна да го издуха и от носа му шурна кръв. Още един страничен ефект от високото кръвно. За да не изцапа леглото с кръв стана по-рязко отколкото трябваше за това си състоянеи, причерня му и се строполи на земята. Кръвоизливът в мозъка му се беше разширил и в мозъка му навлизаше кръв. Имаше спешна нужда от помощ. Но от никъде не се зададе такава. И той остана да лежи на пода. Нещата се случиха твърде бързо, а когато го намериха беше твърде късно за помощ. Измъчената му душа вече беше напуснала тялото му.