Translate

четвъртък, 20 август 2015 г.

На М - част втора.

-Не мисля, че мога да ти дам тази сигурност, която искаш.
-Защо?
-Не съм този тип хора, които са подходящи за обвързване.
-Аз само ти предлагам да излезем.
-Това ще завърши зле. Аз си имам сериозни проблеми със себе си.
Влакът вече приближаваше станцията. Когато стигна перона и започна да намалява аз си взех очилата. Погледнах те и с равен глас едвам едвам успях да издам звук.
-Влакът ти. Качвай се, за да не закъснееш за работа.
-Не искам. Искам да прекарам още малко време с теб.
-Качвай се. Все пак трябва да изкараш пари, необходими да нахраниш твоят ангел хранител.
Ти се засмя, хвана ръката ми, стисна я за нещо като чао, защото друго би било някак неловко и се качи във влака. Аз те изпратих с поглед, а от лицето ти не слизаше глупавата ти усмивка на малко дете изяло цял шоколад.
Прибрах се до вкъщи, за да взема Арес и да излезем навън с него и колелото. Това куче за мен е всичко. Моят най-добър приятел и като такъв съм длъжен да полагам грижи за него. Почти всеки ден излизаме. Първоначално разходка около нас да си свърши нуждите и когато е готов вадя колелото и слизаме до парка. Там сядам на някоя пейка и отварям някой учебник или книга и си обогатявам речника и да си разширявам мирогледа и кръгозора. Това е второто нещо, което ми помага да забравям за проблемите вкъщи и с околните. Докато аз чета пускам Арес да си тича наляво-надясно и да се социализира с другите кучета. Това на него му е второто нещо, което го прави щастлив.
Прияде ми се пица. Не знам защо, но изведнъж много ми се прияде. Реших да наруша правилата и да ти пиша смс "17.45 на Попа. Много ми се яде пица!" 17.30 ти беше там и ме чакаше.
-Подранил си.
-Реши кой да го каже.
-Къде ще ядем?
-Мммм, както ти писах яде ми се пица, но бюджетът ми е силно ограничен. Какво ще кажеш да си вземем пица на парче и да хапнем на някоя пейка.
-Ооо, я стига! Спасяваш ме от критични ситуации на два пъти, а и дойде да ме видиш в болницата. Все ще се намерят пари да седнем в някое заведение. Трябва да ти се отплатя по някакъв начин.
-Съжалявам. Имам си принципи, не мога да ги наруша.
-Хайде де, само този път!
-Ако го направя само този път, следващият път гласчето ми ще каже "вече си го допуснал веднъж, защо да не направиш компромис и този път?" и така всичко ще отиде по дяволите.
След много измъчена физиономия, от типа "печелиш, хайде да ядем!"
-Води. Явно човек не може да излезе с теб на глава.
Аз леко се засмях. Ставах тъп и упорит, когато си навия нещо на пръста. Но ти това не го знаеш и тепърва се запознаваш с характера ми. Взехме си пица и седнахме да хапваме. Малко ме хвана яд, че не успях да те прекарам да ти взема аз пицата. Сигурен съм, че ще има и друг път. След като се нахранихме извади кутия цигари и започна да се ровичкаш в дамската си чантичка да търсиш нещо.
-Запалка ли си търсиш?
-Да.
Поднесох огънчето към цигарата ти. Дръпна си от цигарата. Задържа си дъха за малко и изпусна облаче дим. Лека усмивка се разля по лицето ти. Аз да не остана по-назад последвах примера ти и запалих и аз. А след моята първа дръпка реших този път да не бъда толкова сдържан.
-Мммм, кеф на бучки!
-Аха, да запалиш цигара след...
-...след стабилна вечеря - побързах да те прекъсна.
-Разкажи ми нещо за себе си. За мен сигурно знаеш вече ако не всичко, то поне повече отколкото аз знам за теб.
С лека въздишка на уста и още няколко дръпвания от цигарата започнах.
-Зависи какво искаш да знаеш. Имам много истории. Някои са интересни и вълнуващи, други са тъжни толкова са тъжни, че не знам как съм издържал. Е, имам и своите моменти на радост.
-Започни с това, с което се гордееш. С какво се занимаваш? Как ти минават дните? А всъщност така и не разбрах името ти.
-Името... то не е важно! Но можеш да ме наричаш Сянката.
-Интересен прякор. Е, аз съм Марина, но това сигурно вече го знаеш.
-Всъщност не го знаех. Сянката, защото обикновено хората не ме забелязват особено много, дори когато съм там. А винаги изниквам от нищото и след това отново се връщам там - в нищото. Сигурно знаеш, но имам и куче. Много го ценя и обичам. То е... в момента не мога да го дефинирам точно, но връзката между мен и него е толкова силна, че ако на него му има нещо и на мен ми става лошо и съответно обратното, когато ми е зле на мен той става неспокоен, скрибуца, бута се в мен, ближе ръцете ми... И двамата умираме един за друг! Ами ти? Имаш ли си домашен любимец или нещо подобно?
-Рядко срещано явление е да има такава силна връзка между 2 бозайника, и по-специално между човек и куче. В момента си нямам, нали ако не броим съкватирнтката ми, която е малко... как да го кажа... "специална".
-Какво й е толкова специалното?
-Ми... много неща са й специални, но като цяло характерът й - има толкова трески за дялане, че не знам дали изобщо може да бъде оправен.
-Привлече вниманието ми. Разкажи ми някоя по-колоритна случка от вашите взаимоотношения.
-Една сравнително скорошна случка беше социалният експеримент, който си проведох с нея, без дори да се усети - оставих кошчето за боклук да прелива 3 седмици и само й гледах сеира кога ще се сети да го изхвърли.
-Как приключи експериментът ти?
-Трагично.
-Защо? Какво стана?
-На третата седмица ми писна вече и не издържах, всичко вътре в мен бушуваше и кипеше, идеше ми да й вдигна скандал, но нали е принцесата на мама и на тати, просто взех торбата от кошчето, завързах я и я изхвърлих в контейнера до блока. По дяволите не беше толкова трудно. Цели 3 седмици си кривих душата. Но тази селянка проста не си мърда пръста, за да се оправи благосъстоянието на стаята.
-Доста време си търпяла. Даже на мен би ми било противно, нищо, че според мама живея като скот, бездомник, скитник, клошар и каквото ти дойде наум. Не е съвсем вярно, но състоянието на стаята ми говори друго.
Вече привършвахме цигарите си, когато телефонът ти звънна. Направи гримаса на отвращение.
-А, ето, като говорим за вълка.... Ало! Да.... Така... Добре, ще се прибера до час и ще погледна и ще се обадим при нужда. - разговорът приключи сравнително бързо. - Принцесата няма интернет вкъщи, а й трябвал спешно, защо не разбрах. Много е тъпа. Един рутер не може да се сети да рестартира. Е, явно ще трябва да тръгвам.
Тъкмо приключи с обясненията, че трябва да си тръгваш и в този момент ми писна часовникът.
-Няма проблеми. То и аз ще трябва да тръгвам, че имам да извеждам кучо на разходка. Идея на деня: "Бъди малко по позитивна!" - казах аз с лека усмивка на лице.
-Да да, ще бъда много позитивна като я хвана за косата и й я отскубна всичката!
За първи път те видях да се ядосваш наистина. Има нещо сладко в това изражение на лицето ти.
- Тръгвай, защото и аз ще закъснея, а това е част от принципите.

петък, 12 декември 2014 г.

Наслади се на момента.

Вече в продължение на 5 минути той се опитваше да си поеме въздух, а тя стоеше отстрани и безпомощно го гледаше. Беше направил астматичен пристъп. Стори им се цяла вечност и на двамата тези пези 5 минути. За нея това беше време в което усещаше как губи целия си значещ свят. А за него беше борба на живот и смърт да остане. Когато пристъпа отмина и дойдe на себе си се отпусна на леглото.
- Добре ли си - попита тя.
- Сега да.
- Сигурен ли си?
- Да. За момента съм добре, страшното премина.
Той избърса сълзите от очите си. Те не бяха заради пристъпа, а заради това, което се разви като  сценарий в главата му.
- Какво има?
- Нищо.
- Не е нищо. Какво не ми казваш?
Той я погледна. Знаеше, че това ще се повтори отново. Всъщност щеше да има цикличност. Здравословното му състояние се влошаваше с бързи темпове. Не беше казал на никого, че не му остава много.
- Моля те, кажи ми! - Тя също беше на една крачка от това да се срине психически. Той се беше променил. Стана по-дръпнат, откакто разбра. Тя си мислеше, че има друга, но нямаше. Той просто се откъсна от света, започна да си измисля хора, с които е бил, за да не дава излишни обяснения. Беше му трудно. Тъкмо от няколко месеца насам се чувстваше щастлив. Защо да не му се отнеме това щастие. И съдбата беше решила да се подиграва с него. Започна да се мотае по паркове и градинки, гледаше минувачите и се радваше на щастливите двойки, опитваше се да свикне с фактите, че дните са му преброени. Не беше готов да се раздели с живота. Имаше толкова много неща да свърши. Толкова много истории да разкаже. Винаги е искал да остави нещо след себе си. Не просто нещо, а нещо значимо без значение какво, искаше да го направи и да го подари на света.
Погледна я в очите, след което я придъра в обятията си. Беше му трудно да намери подходящите думи, но въпреки това започна.
- Зайко, наслаждавай се на всеки един момент, който имаш. Миналото вече се е случило, а бъдещето е твърде несигурно. Не знаеш дали ще имаш възможността да се радваш на хората от днес и сегашния момент. Наслажвадай се на моментите, използвай всичко докрай, за да получаваш наслада и удоволствие. Бъди с мен тук и сега, не после, не след малко. Изцеждай от всяка минута максималното. Не губи време с хабене на нерви или самосъжаления или да обвиняваш другите за нещата. Ситуациите понякога са сега или никога. Не пропускай моментите, в които имаш възможности. Днес съм тук, а утре може да ме няма....
- Не говори така, мечо!
- Истината е, че не знам кога ще се случи отново подобен пристъп. Притеснявам се за деня, в който ще се слуи отново и няма да мога да си поема въздух и всичко ще прикрючи...
Тя осъзнаваше, че явно има нещо, което се е случило или предстои да се случи. И явно е неизбежно. Тя не искаше той да си тръгне, но не виждаше как може да го задържи. Погледна го в очите, целуна го по челото и се притисна още по-силно в него.
- Каквото и да се случи - прошепна тя - винаги ще съм до теб!
- Знам - отвърна той. - Точно затова те обичам.

понеделник, 10 ноември 2014 г.

Да вярваш

- Какво е това?
- Кое?
- Това, което носиш непрекъснато на врата си.
- За фишката ли говориш?
- Сигурно - металната плочка със скелет на риба по средата.
- Това е просто фишката.
- Какво я прави толкова специална?
- Историята започва от далече, много далече. Като малък бях висок и слаб, почти като вейка. Околните ми казваха, че приличам на чироз. Като я видях в магазина почувствах нещо. Това е нещото, което ме описваше с един символ, приех го за моя "дог-таг".
- Защо го възприемаш като "дог-таг"?
- Като бях малък тати се опитваше да ме провокира да мисля, възпитаваше ме, до колкото това беше възможно, защото все пак съм човек с характер. И едно лято като бях при него, не помня точно повода, но започна да ми обяснява за вредата от наркотиците. "виж какво пише в тази книга!" Това не беше просто книга, това беше книга за оцеляване. Тази книга ме провокира да искам да се науча да оцелявам. След време идеята да оцелявам, претърпя развитие и пожелах да стана военен и по-конкретно в специалните части. Исках да бъда от хората, които ще спасят света. Хората рискуващи ежедневно живота си, за да спасяват невинни животи, когато някой друг ги застраши.
- И това защо? Какво те подтикна да избереш този път?
- Това е професия, в която е по-добре да нямаш семейство.
- Така е, но защо да нямаш семейство?
- Аз бях грозното патенце и никой не ме харесваше.
- Но това вече не е вярно! Видя ли брюнетката, която мина току-що?
- Да, мина някой покрай нас.
- Не някой, а момиче и се загледа в теб. Някак харизматичен си.
- Усещам, затова искам да си имам отряд, който да ръководя. Да влизам пръв битка, да давам пример на останалите. Така или иначе не вярвам, че ще успея да създам семейство. Двете неща са почти несъвместими.
- И все пак не разбрах какво е толкова специалното на фишката?
- Фишката ми дава вътрешната, идваща от мен самия, когато дойде критична ситуация си представям, че съм one-man-army и че задачата е да се справя. Като знам, че е там ми помага да намеря по-лесно силата и търпението, необходими да се справя.
- А за кръстчето какво ще кажеш?
- Това е благослонността на Вселената, която ми съдейства да се справя с нещата, когато ситуацията е отвъд моя контрол. Пожелая ли си нещо, достатъчно силно и със сърце обстоятелствата някак си се подреждат, започват да се отварят врати за мен. Може би е, защото съм готов да се разделя с всичко, в името на достигането на крайната цел. И парченцата от пъзела започват да се подреждат постепенно.

понеделник, 20 януари 2014 г.

Усмивката й

- Здравей.
- Здравей! Как си?
- Честно да ти кажа и аз не знам как съм. Имам чувството, че всичко се е затлачило и нещата са тегави.
- Още ли се будиш посред нощ, измъчван от кошмари?
- За жалост да, но старите изчезнаха и се появиха нови по-ужасни от предишните.
- Сега какво се е случило? Какво по-страшно има от това да се движиш между дъжд от куршуми, гарнирани с гърмящи гранати наляво и надясно?
- Ооо, приятелю, това нищо не е. Просто се влюбих в едно „обикновено“ момиче.
- Звучи интересно. Я да чуем каква е ситуацията там?
- Нищо интересно. Като я видях за първи път, разбрах че това е човекът, с когото искам да прекарам живота си.
- Щом са кошмари какво се случва?
- Работата, приятелю, е там че всеизвестен факт е, че не ме бива с момичетата и проблемът ми с изричането на дълги конструкции ме спъва допълнително.
- Започва да става интересно. Я да чуем. Целият съм в слух…
- Голям клюкар си станал, ей! Добре де, хайде ще разкажа… Та… запознах се с нея преди време, на пръв поглед не е нищо особено, но като ти се усмихне с нейната усмивка и започвам да се разтичам. Когато ме погледне с пъстрите си очи коленете ми омекват.
- Почти нищо не е в състояние да ти размекне коленете. Мацката трябва да ти е влязла много под кожата. Продължи.
- Чак да ми е влязла под кожата… Не ми е вляза под кожата. Просто ме кара да мечтая. Да мечтая за нещо, което никога няма да се случи. Дори ме реже съвсем категорично като я каня да излезем, но не на среща, просто да излезем ей така. Не знам какво да направя за да се откроя от останалите свалячи, да й покажа, че съм различен – не по-добър или лош от останалите, просто различен. Иска ми се, да мога да прокарвам пръсти през косите й, да галя нежно лицето й, да я целувам страстно. Искам да се усмихва и да сияе, а причината за сиянието да съм аз. Защото това би сгряло душата ми, която е започнала да повяхва като неполивано цвете. Иска ми се да я направя щастлива и да й дам сигурността, която всяка една жена търси у един мъж. Знаеш ли, дори света бих покорил, за да й го подаря. Не знам как да стигна до сърцето й. Искам да докажа на всички и най-вече на нея, че съм достоен да бъда неин.
- А кошмарите?
- Кошмарите ли? Те всъщност не са кошмари, но просто знанието, че вероятността да се превърнат в реалност клони към нулата. И точно там е проблемът, че в сънищата я прегръщам, целувам, усещам някаква топлина докато сънувам и се будя облят в пот. В сънищата сме толкова щастливи заедно с нея. Когато отворя очи след сън с нея усещам една такава болезнена празнота, защото леглото е празно и студено, а Нея я няма. След това, ако въобще успея ми е изключително трудно заспивам, заради тъпия ми реализъм. Изхождайки от това, че знам какви са ми възможностите и до къде бих стигнал, просто си давам сметка, че е нереалистично да я имам.
- Човече, я се стегни! За теб невъзможни неща няма! Никога не е имало и никога няма да има.
- Да бе да, няма. Хубаво, ако наистина няма, това ще бъде първото. И не, не бих стигнал толкова далеч, колкото ми предлагаш да стигна.
- Но аз нищо не предлагам.
- Достатъчно е да го прочета от изражението ти. Това ти изражение е толкова специфично, че когато се появи на лицето ти си мислиш само за едно нещо.
- Не знам коя е Тя, но аз чета в очите ти, че си мнооооогооооо влюбен в нея. А страстта, с която разказваш е такава, че дори вселената би застанала на твоя страна.
- Толкова ли е очевидно?
- И питаш…
- Искам да станат нещата „по взаимно съгласие“… Не, не това „взаимно съгласие“, за което си ме виждал да създавам. Искам… Искам нещата да станат по естествен път – да стана нещо, с което да се гордея и това да бъде оценено от нея. И надявам се да се съгласи да излезе с мен тогава…
И все пак, ако хипотетично се получи нещо не искам да бъде краткотрайно за ден, два, три, пет или месец или година. Искам да бъде завинаги – до момента, в който затворя очите си за последен път и не ги отворя отново, докато сърцето ми спре да бие и душата ми напусне тялото.

четвъртък, 2 януари 2014 г.

Десния или левия бряг или по течението на техниката и животните?

Не съм сигурен кое от двете се случва и кое е нормалното и кое лудото.
Когато се държиш натурално и естествено - забавно досаден. Ставаш атрактивен за мъжете и изключително безинтересен за жените. Като започна да полагам усилия за привличане на вниманието на женската част получаваш явна демонстрация на високомерие, което в 90% от случаите е без никакво покритие и ти се дава да разбереш, че нямаш шансове. В останалите 10% нещата са доста сложни - обикновено там е имало силни чувства и раздяла, обстоятелства, които сега са адекватната защитна реакция на сърцето да държи "играчите" настрани.
Докато при мъжете няма абсолютно никаква необходимост да правя каквото и да било. Всъщност те ми се предлагат. В това няма нищо лошо, освен малката подробност, че съм твърде старомоден и мъжете по никакъв начин не ме привличат сексуално.
Според едно момиче, което трудно може да се нарече "бивша", защото по силно субективни причини нещата се прецакаха и е по-правилно да се каже, че беше скромна авантюра, съм се бил целувал страстно... когато подметнах, че съм в размисли относно промяната на сексуалната си ориентация. Отговорът беше повече от потресаващ - "не си заслужава да се отказваш, заради момичета като мен, които не са те оценили. Ще има някоя, която ще го направи". Мога да попитам и туй нещо кога ще стане? На 40 като стана, на 50 или по-натам, ако изобщо се случи. -Те всички са като теб - не ме оценяват. Явно е природен талант всички бивши да ме мразят. В интерес на истината, заради нея съм правил едно от най-откачените неща до момента в моята биография. Като мина време се опитах да оправя нещата, но получих среден пръст в лицето. Е, хубаво... така да бъде.
Май накрая ще започна да се заобикалям с вещи. Те поне нямат собствено мнение и не се цупят като не им обръщаш внимание или се държиш както си искаш с тях. А ако ги подберете правилно вещите ще можете да изкарвате пари от тях, макар и минимални, с тях бихте могли да запечатвате щастливите моменти, в които сте заобиколени от другите вещи.
Разбира се, да не забравяме домашен любимец, който наистина да ме оцени и да ме дарява с цялата си любов, а аз в замяна ще му давам същото.

понеделник, 16 декември 2013 г.

Между тъгата и усмивките.

Играта започна, когато ме попита директно "Сваляш ли ме?" Работата е там, че не те  свалям, но определено представляваш някакъв интерес за мен. Предпочитам да го нарека закачане, но е по-скоро ухажване. Сваляне звучи някак грубо, изпълнено с желание за задоволяване на първичните нужди, като използване на (евтини) трикове, за да вкараш някого в леглото. Миии, не нямам такива намерения, (и сега идва изтърканото) не съм такъв човек. И да, аз съм различен, но това не значи, че съм специален. Просто различен със своите безкрайно много недостатъци, които съм убеден, че са повече отколкото имат "нормалните хора". Но работата е там, че сексът за мен е нещо, животинско, първично, лишено от разум (само по себе си) действие. Не, не отричам секса, точно обратното, но считам, че трябва да се случва с чувства и да не е просто секс, а любов.
И така. Хайде да играем на една игра, в която ти си тъжна, а аз искам да си крада усмивки, да те карам да се чувстваш красива, защото наистина си. След това, ще започна да те ухажвам, да си крада повече усмивки. Някой ден ще те попитам за телефонния ти номер. Възможно е да отбиеш въпроса. Ще уважа решението ти и ще продължавам да се опитвам да си крада усмивки. Понякога може да си в много лошо настроение и да се държиш лошо с мен без конкретна причина, просто защото си тъжна и денят ти е бил лош. Тогава ще бъда затруднен с тежката задача да те накарам да се усмихнеш. Възможно е да ме отсвириш, но това съвсем няма да ме откаже. Ще се дръпна за няколко дни, докато ти мине и след това ще пристъпя към нов поход за освобождаване на усмивката ти от оковите на тъгата. Незнайно как успявам да получа телефонния ти номер. Тогава на случаен принцип започвам да ти пращам закачливи съобщения, старая се да не прекалявам, за да не ти нарушавам личното пространство. Тъй като ме води желанието да те накарам да се усмихваш проявявам от време на време несъобразителност като съобщенията понякога са в доста неподходящо време и ти се иска да ме ликвидираш, защото съм нарушил най-хубавите последни 30 минути, преди ставането, или пък тъкмо си заспала и съм те събудил. Без значение какво е съдържанието, самият факт, че си го получила в неподходящо време ми трупа актив от черни точки. Когато съм си откраднал достатъчно усмивки те каня на среща, просто да се видим. Да, но както се очаква не се съгласяваш веднага. След време успявам да спечеля "шестицата от тотото" и излизаме. На срещата се опитвам да се държа добре, но някак не ми се получава. След срещата няма втора, ти не искаш. Защо? Някъде съм се издънил и нещо не съм направил добре. Аз се дръпвам рязко, съобщенията спират, закачките в чата също. Спираме да си пишем. Започвам да ти липсвам, но не аз конкретно, а начина по който се държах. Започва да ти липсва вниманието, което ти обръщах. Но тъй като сбърках някъде на срещата не искаш повече вниманието от мен. Тъй като няма друг, който да привлича вниманието ти, както аз ставаш тъжна и се връщаш състоянието, в което си била, преди да започна да те ухажвам. А аз отивам в графата "поредният глупак, който се опита да прави секс с теб".

четвъртък, 12 декември 2013 г.

На М

Приятелко, иска ми се да бъда онзи непознат, когото виждаш сутрин като тръгваш за работа и пътуваш с него в метрото. Когато погледите ви се засекат махате си за здрасти и разменяте по една усмивка и всеки потъва в собствената си реалност, със собствените си проблеми. Ти отиваш на работа, разправяш се с шеф и колеги идиоти. Не ми обръщаш внимание като цяло, до момента, в който една вечер не решиш да нарушиш скучното си ежедневие и не отидеш на бар. Пиеш там цяла вечер до късна нощ. Странно ти е, че днес всичко е различно. Всъщност цялата седмица е различна - аз не съм се появявал никъде. Не, не ти липсвам, просто ти е просветнало тази нощ, че нямаш спомени за мен от последната седмица. Пиеш в бара, питие след питие, опитваш се да анализираш седмицата. Алкохолът в кръвта ти не ти позволява да мислиш, затова се отказваш и просто продължаваш да се наливаш. Поглеждаш си часовника и осъзнаваш, че искаш да се прибереш. Обличаш си палтото и излизаш от бара и се запътваш към вкъщи, но преди това се опитваш да си потърсиш такси. За да стигнеш до такситата минаваш през парка за по-пряко.
Тогава се случва непредвиденото - наобикалят те двама с качулки. Виждат те, че си прекалила с алкохола и ти искат чантичката, ти правиш жалки опити да се защитиш. Сграбчват я, а ти си я стиснала здраво с две ръце. Единия от двамата я изтръгва от ръцете ти и те бута. Толкова си пияна, че залиташ и падаш на земята. Започваш да пищиш, надявайки се някой да чуе писъците ти и да ти се притече на помощ. Писъците раздразват нападателите и решават да те изнасилят.
В този момент аз просто нямах какво да правя и реших да изляза да разходя кучето си. Аз нищо не чух, но Арес първоначално наостри уши. След това застина. Погледна ме. Излая, но аз не реагирах, даже малко му се издразних и го подканих да продължим с разходката. Той продължи, но остана нащрек. Вървеше много концентрирано. Не минахме много, когато той отново застина, наостри уши. Този път, вместо да лае ме ръфна по крачола и се опита да ме заведе до епицентъра на събитията. Аз му се скарах, но той продължи да ме дърпа. Когато освободих крачола си той седна и излая.
- Добре, води - казах отегчено. Арес само това чакаше и се втурна, накъдето не спираше да гледа. Махнах си слушалките и го чух и аз - женски писъци, викащи за помощ. Тогава двамата вече препускахме към писъците. Вече почти стигнахме и аз дадох команда "дръж" Арес само това чакаше и повали единия от качулатите. Другия не можеше да повярва, че аз съм се появил от нищото, извади нож и се опита да ме наръга, аз се дръпнах, точно преди да го забие между ребрата ми, но не успях да избегна удара с другата му ръка и ме нацели точно по скулата и носа. Когато Арес се увери, че първия няма да стане го пусна и ми се притече на помощ. Достатъчно беше, че успя да го разсее, а аз през това време си извадих бокса от джоба и му забих един в мутрата. Явно не беше от държеливите, защото се свлече като чувал с цимент на земята и повече не стана.
Когато се уверих, че нападателите няма да нападнат отново се приближих към теб, за да проверя как си и се опитах да те успокоя. Само ти бяха разкъсали ризата и леко смъкнали панталоните. Физически изглеждаше добре (до колкото можеше да се каже, предвид състоянието ти). Помогнах ти да се изправиш. Заведох те до такситата, тъкмо те качвах в едно и ти простена:
- Това си ти! Къде беше цяла седмица?
- Съжалявам, госпожице, сигурно ме бъркате с някой друг - отвърнах възможно най-делово, затворих вратата тропнах по тавана на таксито, за да тръгне. Докато отминаваше с таксито ме гледаше с тъжен благодарствен поглед. С Арес изпратихме таксито с поглед и продължихме с разходката и се прибрахме накрая.
В понеделник сутринта, докато чакаше метрото за работа си мислеше за онази нощ. Спомняше си смътно какво се случи. Но беше почти сигурна, че и аз имам някакво участие. Влакът дойде, ти се качи, но се огледа, търсеше ме, надяваше се да се появя. Аз се шмугнах във вагона, точно преди да се затворят вратите. Аз влязох и потънах в реалността на телефона ми. Знаех, че си там и че се взираш в мен. Реших да не те мъча и погледнах към теб. Долових облекчението, което изпита при срещата на погледите ми. Аз само се усмихнах, махнах леко с ръка и забих поглед отново в телефона. Нямаше как да не забележиш бушона на окото. До края на седмицата продължих да се движа с твоя график сутрин. След това станах непостоянен. Случваше се да ме видиш 4 дни в седмицата, понякога нито веднъж, понякога през ден се появявах. Това те тревожеше малко, но нищо не можеше да направиш, а и защо ти трябваше.
Всичко стана някак несигурно около теб. Навсякъде търсеше очите и усмивката ми.
Като човек без особено конкретна работа обичах да се шляя навън и точно, когато пресичах едно кръстовище се оказа на отсрещния тротоар. Светна зелено за пешеходците, и двамата тръгнахме ти не ме забеляза, но аз те наблюдавах съсредоточено, усещах, че нещо ще стане, и то взе че стана. Само на няколко крачки от мен започна да се олюляваш и и припадна. Втурнах се да те хвана, но беше твърде късно. Вече беше на земята. За секунди се паникьосах, но се съвзех набързо, когато клаксоните на колите започнаха да свирят. Запречваше движението. Събра се тълпа, но никой нищо не направи. Е, трябваше отново да бъдеш спасена, от мен... Вдигнах те на ръце и те занесох до близката пейка. Чувствах се като герой тогава. "Извикайте линейка!" креснах аз, докато проверявах пулса и дишането ти. Всичко изглеждаше нормално, с изключение на това, че беше в безсъзнание. Едва сега разбрах колко крехка може да бъде една млада дама. Линейката дойде след около 15 минути качиха те на носилка, натовариха те в линейката и със воя на сирената изчезнахте в неизвестна посока. Отне ми 2 дни, докато разбера къде са те закарали. Реших да мина да те видя. Когато влязох ти спеше, но сестрите ми разрешиха да остана, докато се събудиш. Беше същински ангел, който е без крила и загубил силите си.
- Здравей, красавице!
- Здравей! Какво правиш тук -ме попита изненадана.
- Бях точно срещу теб, когато припадна, но не успях да те хвана и си удари главата.
- Лекарите казаха, че според тълпата си ме вдигнал и си ме занесъл на пейка, иначе колите са щели да ме прегазят.
- Не се притеснявай. Трябва да си почиваш. Просто дойдох да се уверя, че си добре.
- Имам чувството, че не ти е за първи път.
- Кое - попитах разсеяно.
- Да ме спасяваш.
- Не се притеснявай, всичко е наред. Сега трябва да си почиваш. Вземи си малко почивка и ще се видим в сряда сутринта. - Усмихнах се и си понечих да си тръгвам, когато ти ме хвана за ръката.
- Остани още малко - промълви ти с тъжен глас и в този момент нахълта сестрата.
- Трябва да си почиваш - смъмри те тя.
За да не е странно и неловко, стиснах леко ръката ти, в знак на подкрепа. Спрях се за малко и те целунах по челото, след което си тръгнах.
- До сряда. И да се оправяш по-бързо.
В сряда чаках на перона на метрото. Ти се появи, както обикновено в 7:47. Приближих се към теб. Махнахме си за здрасти, усмихнахме се, а ти ме гушна като плюшено мече. Беше толкова силно, че се молех да не ми счупиш някое ребро. Бях с очила, защото криех нов бушон под тях.
- Виждам, че си по-добре - започнах аз.
- Но ти не ми изглеждаш добре. Каква е тази брада и защо си с очила, тук няма слънце? - докато ме питаше за очилата вече посегна да ги свалиш, а аз те оставих. Посрещна те едно мораво око. - Какво се е случило?
- Ами... такова, ъм... заиграх се с Арес и пропуснах вратата на кухнята. - ти прокара пръсти по лицето ми, знаеше, че лъжа, но не искаше да чуваш истината.
- Може ли някой път да излезем?
- Каниш непознат на среща? Не е особено разумно.
- Не е непознат, а моят ангел хранител. - и на лицето ти изгря такава усмивка, която съм сигурен, че беше в състояние да разтопи ледовете на полюсите.
- Мога да ти бъда най-добрия приятел, но нищо повече.
- Няма значение, за първи път някой ме кара да чувствам някаква сигурност.